Дайте ми да пийна малко чай. Глътка чай и тогава ще мога да ви разкажа цялата история. Ще останем тук още малко и ще ви разкажа всичко. А после, да, да, отиваме на юг, да се учим, да растем, да направим план. Той не може да ни навреди. Никога няма да ви докосне.
Макар и момче доскоро, сега той беше мъж. И силата още кипеше във вените му.
ТРЕТА ГЛАВА
Есен, 2013 г.
Когато Конър се събуди по-рано от очакваното, не бе имал намерение да се среща с някого от предшествениците си, нито пък с най-големия враг на всички от неговия род. И определено не бе възнамерявал да започне деня с експлозия на магическа сила, която направо го бе зашеметила.
Но честно казано, той обичаше неочакваното.
Зората едва бе пукнала, така че нямаше шанс сестра му да шета в кухнята. А той ценеше кожата си твърде високо, за да я рискува, като я събуди с предложението да му приготви закуска.
Още повече че не изпитваше глад, а винаги се събуждаше готов да похапне. Вместо това го изпълваше някаква странна енергия и огромна нужда да излезе, да се разходи наоколо.
Затова само бе подсвирнал на сокола си и в компанията на Ройбиър се бе озовал в мъглата сред дърветата.
В тишината.
Не беше човек, който се нуждае от тишина. Предпочиташе (през повечето време) шума на разговорите и топлината на компанията. Но в това меко утро викът на сокола, шумоленето на заек в шубрака и въздишката на утринния бриз му бяха напълно достатъчни.
Замисли се дали да не се разтъпче до замъка Ашфорд, да остави Ройбиър да се рее свободно над откритите поля отвъд него, което би било истинска наслада за всеки ранобуден гост в хотела.
Подобни вълнуващи гледки често водеха клиенти за бизнеса, а именно той отговаряше за школата за соколи.
Точно с такива намерения бе продължил напред, докато Не усети онова пробуждане на силата – вътре и извън него. Неговата собствена се бе надигнала без намесата на волята му, а тъмната поквара на Кеван бе вгорчила сладкия аромат на влажните от росата борове.
А имаше и нещо друго, нещо много повече.
Трябваше да извика своя кръг – сестра си, братовчедка си, приятелите, но нещо го подтикна да продължи нататък по пътеката, навътре през дърветата, близо до стената от оплетени клони и лиани и изкорененото дърво, отвъд коя- о бяха руините на къщата, която някога е била на Сърха. Там, където той и целият му кръг се бяха изправили в битка срещу Кеван в нощта на лятното слънцестоене.
Там изпълзя гъстата мъгла, тъмната силата запулсира срещу белотата. Видя момчето и първата му и единствена мисъл бе да го защити. Не биваше, а и не можеше да допусне невинни да пострадат.
Но момчето, макар и невинно, бе силно. В него имаше нещо повече.
Сега, след като мъглата бе изчезнала, а и Кеван с нея, след като момчето се бе върнало в своето време, в своето място, Конър остана както си беше – на колене на влажната земя, борейки се да напълни дробовете си е въздух.
Ушите му още бяха заглъхнали от експлозията, в която сякаш бяха избухнали звезди. Очите му пареха от светлината, която бе по-ярка от десетки слънца.
А силата, която се бе сляла в стиснатите им ръце, още сгряваше тялото му. Бавно се изправи на крака – висок, строен мъж с гъста и къдрава кестенява коса, с бледо все още лице и очи, които бяха дълбоки и зелени като горския мъх и озарени от кипящата в него сила.
Най-добре да се прибере у дома, каза си той. Да се върне. Защото онова, което бе дошло на слънцестоенето и се бе скрило до настъпването на равноденствието, още дебнеше наоколо.
Краката му все още бяха леко нестабилни, осъзна той, като не знаеше дали да се засмее, или да се засрами. Соколът му се спусна и кацна с пляскане на крила на един клон. Просто седеше там, гледаше и чакаше.
– Да вървим – каза Конър. – Мисля, че свършихме каквото трябваше тази сутрин. А сега, господи, умирам от глад.
Силата, мислеше си той, докато крачеше напред. Огромната ѝ мощ направо бе изцедила силите му. Пое към дома и усети присъствието на кучето на сестра си само секунди; преди Кател да изтича до него.
– И ти го усети, нали? – Погали голямата черна глава на Кател и продължи. – Не бих се изненадал, ако целият окръг Мейо е усетил разтърсването. Кожата ми още пари, сякаш костите ми са покрити с пчели.
Вече по-уверен, след като до него бяха и кучето, и соколът, той излезе от сенките на гората и пристъпи под сребристата утринна светлина. Ройбиър кръжеше високо! В небето, докато той вървеше по пътя към къщата с кучето. Чу се вик от втори сокол и Конър забеляза птицата на приятеля си Фин – Мерлин.
После грохотът на копита разкъса тишината, затова той спря и зачака. И усети нова тръпка, когато забеляза братовчедка си Айона и приятеля си Бойл върху гърба на големия сив Аластар. Както и Фин, препускащ към тях с блестящия си черен кон Бару.