– Иймън? – попита Брана. – Синът на Сърха? Тук и сега? Сигурен ли си?
– Колкото и че виждам теб сега. Отначало го помислих за обикновено момче, което се е озовало на пътя на Кеван, но когато хванах ръката му… Никога не съм усещал подобно нещо, никога. Нито дори с теб, Брана, нито с двете ви с Айона. Дори и при слънцестоенето, когато силата бе като мощен поток, не беше толкова голяма, толкова ярка, толкова пълна. Не можех да я задържа, не можех да я контролирам. Просто премина през мен като комета. Също и през момчето, но то се държеше здраво за мен, за силата. Бива си го.
– Какво стана с Кеван? – попита Айона.
– Силата направо го разкъса – обади се Фин. – Почувствах го. – Разсеяно вдигна ръка към рамото си, където белегът на кръвта му, кръвта на Кеван, изгаряше плътта му, сърцето му. – Зашемети го и той остана също толкова разтърсен като теб, гарантирам ти го.
– Значи, се е измъкнал? – Бойл си взе от яйцата. – Като истинска змия.
– Точно така – потвърди Конър. – Измъкна се, а след него си отиде и мъглата и останахме само двамата с момчето. А после бях само аз. Но… той беше аз, а аз бях той
– Отчасти. Това разбрах, когато стиснахме ръце. Нещо повече от кръвна връзка. Не бяхме един и същи човек, но… много повече от роднини. И за миг сякаш прозрях в него като в огледало.
– Какво видя? – попита Мийра.
– Любов и мъка, и смелост. Страх, но и кураж да се изправи срещу него заради сестрите си, заради родителите си. Заради нас в крайна сметка. Просто едно момче, едва ли е на повече от десет, предполагам. Но в онзи миг сияеше от силата, която още не се е научило да владее напълно.
– Същото ли е като моето посещение при баба? – зачуди се Айона, сетила се за баба си в Америка. – Един вид астрална проекция? Но не съвсем, нали? Нещо подобно е, но заради преминаването във времето е много повече. Преминаването във времето може да се случи край колибата на Сърха. Нали не си бил до колибата на Сърха, Конър?
– Не, бях отвъд полянката. Но наблизо. – Конър се замисли. – Може би е било достатъчно близо. Всичко това е нещо ново. И знам със сигурност, че Кеван не го е очаквал.
– Може би той е довел тук момчето, Иймън – предположи Мийра. – Притеглил го е от неговото време в нашето, за да го отдели от сестрите му, да нападне момчето вместо мъжа, защото е проклет страхливец. Така, както го разказваш, Конър, ако не си се появил ти, може би е щял да убие момчето, със сигурност е щял да го нарани.
– Вярно си е. Иймън беше много смел, Господ ми е свидетел, истински смел – не искаше да побегне дори когато му казах да бяга, но още беше объркан, уплашен, не беше способен да събере достатъчно сила, за да се бори сам.
– Затова си станал и си излязъл – обади се Брана, – ти, който изобщо не прекрачваш прага, преди да си напълниш стомаха, си излязъл и си повикал сокола си. На зазоряване?
– Тя поклати глава. – Нещо те е повикало там. Връзката между теб и Иймън или самата Сърха. Майката още пази детето си.
– Аз сънувах Тийгън – напомни им Айона. – Как язди върху Аластар към колибата, към гроба на майка си, и как застава срещу Кеван там – как проля кръвта му. Тя е моя, както Иймън е за Конър.
Брана кимна, когато Айона погледна към нея.
– От Брана за Брана, да. Често я сънувам. Но не е по този начин. Това може да ни е от полза, трябва да е. Ще намерим начин да се възползваме от случилото се, от наученото. Беше се скрил след слънцестоенето.
– Ранихме го – обади се Бойл и огледа останалите със златистите си очи. – В онази нощ и той загуби от кръвта си и горя в огъня също като нас. И дори повече, мисля си.
– До края на лятото се е възстановявал, събирал е сили. И тази сутрин се е опитал да подмами момчето, да вземе силата му и…
– Да приключи с вас – прекъсна я Фин. – Нали ако убие момчето, Конър никога няма да е съществувал? Или поне с много вероятно да стане точно така. Променяш миналото и променяш настоящето.
– Е, определено се провали с гръм и трясък. – Конър излапа и последното парченце бекон и въздъхна. – И сега се чувствам не просто нов човек, а в страхотна форма. Жалко, че не можем да предизвикаме негодника отново още сега.
– Ще ти е нужно много повече от солидна закуска в стомаха, за да се изправиш насреща му. – Мийра стана и вдигна няколко чинии от масата. – На всички ще ни е нужно повече. На слънцестоенето го ранихме и това е доста приятна мисъл, но не го довършихме. Какво пропуснахме? Дали не ни е нужно точно това? Какво не направихме, а е трябвало?
– О, този твой практичен ум.
– Все някой трябва да разсъждава практично – върна му го Мийра.
– Права е. Рових се в книгата на Сърха. – Брана поклати глава. – Онова, което направихме, силата, която имахме, планът, който бяхме измислили – трябваше да свърши работа.