Конър се замисли над това, докато вървяха в приятното утро към работата си, която и двамата обичаха.
На колко е той, на двайсет и четири?
– И пет. И да, отдавна му е време да се изнесе от къщата на майка си. Но сега майка ми и сестра ми Морийн са се наговорили и са стигнали до ужасяващото заключение, че аз трябва да се върна у дома при мама.
О, не, това няма как да стане. Изобщо.
– Няма как. – Сега въздишката ѝ бе от облекчение, тъй като той разбираше простата истина. – Но двете са се хванали за идеята и не се отказват. Опитват се да ме накарат да се чувствам виновна, притискат ме, изтъкват логиката па това решение според разбиранията им. О, Морийн не спира да повтаря, че майка ни не може да бъде оставена сама, а след като аз съм единствената необвързана, така да со каже, било в реда на нещата аз да поема отговорността. А мама бърза да изтъкне, че сега ще има място за мен и щяла да ми спести наема, а и колко самотна щяла да бъде без жива душа наоколо.
Тя пъхна и двете си ръце в джобовете.
– По дяволите.
– Искаш ли мнението ми, или само съболезнованията ми?
Тя го изгледа косо, а дръзките ѝ кафяви очи бяха едновременно замислени и подозрителни.
– Ще чуя мнението ти, но може да го отхвърля моментално.
– Слушай, значи. Остани, където си в момента, скъпа. Никога не си била щастлива, не и истински щастлива, докато не се изнесе да живееш сама.
– Точно това искам и знам, че трябва да го направя, за да запазя разсъдъка си, но…
– А щом майка ти се притеснява, че ще е самотна, а Морийн се притеснява за майка ти – която е и нейна майка, бих добавил – няма ли е да е чудесна идея майка ви да се премести при Морийн и семейството ѝ? За Морийн няма ли да е страхотно майка ѝ да живее у тях и да ѝ помага за децата и всичко останало?
– Защо сама не се сетих за това? – Мийра се дръпна леко, колкото да удари с юмрук Конър по рамото и да изтанцува радостен танц. – Защо не се сетих за това самичка?
– Не беше минала още през етапа на угризенията и чувството за вина. – По стар навик той дръпна дългата ѝ и дебела плитка. – Морийн няма право да те притиска да се откажеш от апартамента си и да промениш живота си само защото брат ти променя неговия.
– Знам, че е така, но отлично знам, че мама е напълно безпомощна. Такава е, откакто баща ми ни напусна. Haправи всичко по силите си в ужасното положение, в което се озова, но ще се лута по цял ден и ще се тревожи неспирно нощем, ако живее самичка.
– Имаш двама братя и две сестри – напомни ѝ той. – Петима сте и можете да си помагате в грижите за майка ви.
– По-умните вече се измъкнаха, нали? Само аз и Донал останахме, но мога да посея зрънцето, като подхвърля на мама идеята да се премести при Морийн. Ако не постигна друго, поне ще стресна Морийн и тя ще млъкне за известно време.
– Готово, вече имаш план. – Той зави заедно с нея към конюшнята.
Мийра спря на място.
– Къде отиваш?
– Ще те изпратя до работа.
– Тялото ми няма нужда от охрана, благодаря. Върви си по пътя. – Тя опря показалец в гърдите му, бутна го леко.
– Имаш си собствена работа.
Нямаше никаква заплаха в деня – не усещаше никакви признаци. А и след сблъсъка рано призори Кеван сигурно се бе свил в леговището си и събираше сили, мислеше си Конър.
Имаме запазени пет разходки със соколи днес, а може ди се обадят и за още. Може би ще се видим на някой от маршрутите.
– Може би.
– Ако ми пратиш есемес, когато приключиш за днес, ще те чакам тук и ще повървим заедно към къщи.
– Ще видим как ще потръгне денят. Бъди внимателен, Конър.
– Непременно. Винаги внимавам.
Понеже веждите ѝ се бяха свъсили, той целуна дълбоката бръчка между тях, после отмина нататък. Мийра реши, че изглежда като абсолютно безгрижен човек, а не такъв, на чиито плещи тежи съдбата на света.
Оптимист до дъното на душата си, помисли си тя с лека завист. А после извади телефона от джоба си и тръгна по пътеката към конюшнята и началото на работния си ден.
– Добро утро, мамо.
Усмихна се самодоволно и се приготви да срита задочно задника на досадната си сестра.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Конър се вмъкна през страничната врата, запазена за служители на школата за соколи. Както винаги, усети силна тръпка – като пърхане на криле – в сърцето и по цялата си кожа. За него открай време тръпката бе свързана със соколите. Тази връзка, както и магията му, се предаваше по наследство.
Би предпочел да отдели малко време, за да обиколи загражденията и птичарника, да поздрави соколите, голямата сова, която наричаха Брут, просто за да види – и да чуе – как се чувстват днес.