Глътна късчето пилешко. Изправи глава и се вторачи в очите на Тейлър.
Конър Отлично познаваше точния миг и улови слисването и почудата, неподправената радост върху лицето на момчето.
– Уха! Уха! Татко, татко, видя ли го?
– Да. Няма ли да… – Том погледна към Конър. – С този клюн…
– Няма за какво да се тревожиш, уверявам те. Просто задръж така за малко, Тейлър.
Направи още една снимка, която си представи как ще стои над някоя камина или на бюро някъде в Америка, на момчето и сокола, загледани един в друг.
– А сега ти, Том.
Повтори процедурата, направи снимката, изслуша възбудените реплики на клиентите си.
– Още нищо не сте видели – обеща им Конър. – Нека навлезем в гората за малко. Всички ще се позабавляваме.
Преживяването винаги бе ново за него, никога не се превръщаше в рутина. Полетът на сокола, издигането и спускането между дърветата винаги, абсолютно винаги, го очароваше. Днес искрената радост и вълнението на момчето и баща му добавяха особена прелест на изживяването.
Въздухът, наситен с влага като накисната гъба, лъчите светлина, проникваща през дърветата, уханието на приближаващата есен, всичко това превръщаше деня в особено подходящ за обикаляне из гората и следване на соколите, по мнението на Конър.
– Може ли да дойда пак? – попита Тейлър, докато вървеше обратно към портите на школата с Ройбиър върху ръката. – Имам предвид просто да ги видя. Много са готини, особено Ройбиър.
– Можеш, разбира се. Ще се радват на компанията ти.
– Ще дойдем пак, преди да си тръгнем – обеща баща му.
– Предпочитам това пред разходката с коне.
– О, обзалагам се, че и тя ще ви хареса. – Конър ги поведе навътре, без да бърза. – Много е приятно да се разходиш в гората на гърба на добър кон – съвсем различен поглед. А и в конюшнята имат отлични водачи.
– Ти яздиш ли? – попита Том.
– Да. Макар и не толкова често, колкото ми се иска. Най-хубаво е, разбира се, да излезеш да яздиш заедно със сокола.
– О, боже! Може ли да го направим?
– Няма го в брошурата, Тейлър.
– Така е – потвърди Конър, докато внимателно прехвърляше Ройбиър на пръта. – Не е в обичайното меню, така да се каже. Сега ще уредя сметките с баща ти, докато ти се разтъпчеш навън и погледнеш още веднъж соколите.
– Да, добре. – Момчето изгледа Ройбиър с очи, пълни с възхита. – Благодаря. Благодаря ти, Конър. Беше страхотно.
– Няма защо. – Той прехвърли на пръта и Уилям, докато Тейлър изтича навън. – Не исках да го казвам пред момчето, но може би ще успея да му уредя разходка с кон и сокол едновременно. Трябва да проверя дали Мийра може да изведе с коне семейството ви – тя е отличен соколар, освен че е водач в конюшнята. Само ако се интересувате, разбира се.
– Не съм виждал Тейлър толкова развълнуван за друго, освен за компютърни игри и музика, от месеци насам. Ако успеете да го уредите, би било чудесно.
– Ще видя какво мога да направя, само ми дайте минуткадве.
Том излезе навън и Конър облегна хълбок на бюрото си, преди да извади телефона си.
– Мийра, скъпа моя, имам специална молба.
Усещането да дадеш на някого приятни спомени, бе много хубаво. Конър се постара да направи същото и с последния си клиент за деня, но нищо не можеше да стигне висотите на Тейлър и баща му от Америка.
Между двете разходки с клиентите той изведе птиците от породата “Сокол скитник” – включително и Аполо – далеч отвъд дърветата, на открито, за тренировка и разтоварване. Там можеше да следи стремителното им спускане и захлас, който никога не затихваше. Можеше да усети тръпката на главоломната скорост вътре в себе си.
Тъй като бе общителен по природа също като Мишеловите на Харис, Конър обичаше да води клиентите на разходки, но тези самотни излети – само той и птиците в небето – бяха любимата му част от деня.
Аполо улови една врана по средата на спускането си – идеален удар. Можеше да ги хранят, мислеше си Конър, докато седеше на ниска каменна стена с пакетче чипс и една ябълка. Можеше да ги тренират и обучават. Но принадлежаха на дивото и се нуждаеха от него, за да поддържат духа си.
Затова сега седеше и беше доволен да гледа и да чака, докато птиците се издигаха високо, спускаха се, ловуваха и се радваха на влажния следобед.
Тук нямаше мъгли и сенки, отбеляза си мислено той. Още не. И никога нямаше да има, защото той и неговият кръг щяха да намерят начин да съхранят светлината.
А къде ли беше сега Кеван? Не и тук, не и сега, мислеше си той, докато оглеждаше хълмовете, които се простираха пред очите му тучни и зелени. Сега тук нямаше нищо, освен обещанието за дъжд, който щеше да завали и отмине, а после пак да дойде.