– И какво стана с този Джеси Латимър? – поиска да разбере Бойл.
– Целуна друга, разби ми сърцето. После семейството му се премести в Тусон или Толедо. Нещо с Т. А сега ще се омъжа за ирландец. – Наведе се към него и го целуна. – И ще яздя коне по цял ден.
Очите на Бойл блестяха, когато пръстите им се сплетоха над масата.
– С кого беше твоят първи път, Брана?
В мига, в който изрече думите, искрата в очите ѝ се смени със съжаление. Знаеше. Естествено, че знаеше още преди Брана да хвърли кратък поглед към Фин.
– И аз бях на дванайсет. Нямаше как да оставя най-добрата си приятелка да ме мине, нали? И също като Конър за Мийра Фин беше наблизо.
– Естествено – съгласи се весело Конър, – понеже се стараеше да те следва по петите от сутрин до вечер.
– Не съвсем, защото това не беше първата му целувка.
– Упражнявах се малко. – Фин се облегна назад в стола си с бирата. – Тъй като исках твоята първа целувка да е запомняща се. Беше в сенките на гората – тихо продължи той, – в един тих летен ден. Въздухът ухаеше на дъжд и на река. И на теб.
Тя не погледна повече към него, нито той към нея.
– И тогава блесна светкавица и прониза земята. – Тя си спомняше. Отлично си спомняше това. – Въздухът се разтресе от блясък и от гърма, който последва. Трябваше да го очакваме.
– Бяхме деца.
– Не задълго.
– Натъжих ви – тихо се обади Айона. – Съжалявам.
– Не съм тъжна. – Брана поклати глава. – Изпитвам само лека носталгия по невинността, която изчезва по-бързо и от снежинка под слънчевите лъчи. Сега не можем да сме наивни, как бихме могли след всичко, което се случи. И което ни предстои. Затова… да сипем малко уиски в чая си и да се насладим на мига – както обича да казва брат ми. Ще посвирим и попеем, какво ще кажеш, Мийра? Една-две песни тази нощ, защото само боговете знаят какво ще ни донесе утрешният ден.
– Аз ще взема цигулката от бара. – Конър стана, погали сестра си по косата на минаване. И без да каже нищо, ѝ даде утехата, от която се нуждаеше.
Мийра остана по-дълго, отколкото бе планирала, доста след времето, в което можеше да се мисли за пране или съставяне на списъци за пазаруване. Макар да се опита да го разубеди, Конър настоя да я изпрати до къщи.
– Глупаво е, както знаеш. Живея на пет минути оттук.
– Значи, няма да ми отнеме много време. Беше много мило, че остана до късно заради Брана.
– Тя би направила същото за мен. А така и моето настроение се оправи, макар че прането ми остана.
Вървяха по тихата уличка, нагоре по хълма. Баровете още бяха оживени, но магазините отдавна бяха затворили кепенци и нито една кола не мина край тях.
Беше излязъл ветрец и раздвижваше въздуха. Тя долови уханието на хелиотроп от сандъчетата на прозорците и зърна искрящите звезди през рехавите облаци.
– Мислил ли си някога да заминеш някъде? – попита тя. – да живееш на друго място? Ако не се налагаше да изпълниш дълга си тук?
– Не, не съм. За мен това е мястото. Само това съм искал. Ами ти?
– Не. Имам приятелки, които заминаха за Дъблин, за Голуей, Корк дори за Америка. Понякога съм си мислила, че и аз мога да го направя. Да изпращам пари на майка ми и да замина някъде на приключение. Но никога не съм го искала толкова, колкото съм искала да остана.
– Битката с магьосник на хиляда години, служещ на злото, би била достатъчно приключение за повечето хора.
– Но не може да се сравнява с улица “Графтън” и магазините там, нали? – Тя се засмя заедно с него, докато завиваха на ъгъла към апартамента ѝ. – Дълбоко в себе си явно никога не съм вярвала, че може да стане. Онова, което се случи по време на слънцестоенето на онази горска поляна. А после то се случи толкова ужасяващо, внезапно и страховито, че нямаше време за мислене.
– Беше великолепна.
Тя отново се засмя, поклати глава.
– Не мога да си спомня точно какво съм направила. Имаше светлина и огън, и вятър. Косата ти хвърчеше във всички посоки. Толкова много светлина. Около теб, вътре в теб. Никога не съм те виждала такъв. Магията ти беше като слънце, направо ослепителна.
– Всички бяхме там. Нямаше да го победим, ако не бяхме заедно.
– Знам го. Почувствах го. – За миг просто остана загледана в нощта към селото, което бе неин дом от самото ѝ раждане. – Но той все още е жив.
– Няма да победи. – Той я изпрати по стъпалата към вратата на къщата.
– Не можеш да си сигурен, Конър.
– Трябва да го вярвам. Ако оставим мрака да победи, тогава какви сме? За какво е всичко, ако оставим мрака да спечели? Затова няма да го позволим.
Тя остана за миг на мястото си, редом с огромна саксия, преливаща от червени и морави петунии.