– Ще ми се да беше се прибрал с колата на Фин.
– Трябва да повървя, за да изразходя калориите от рибата и картофите – както и бирата.
– Бъди внимателен, Конър. Не можем да победим без теб. А и освен това съм свикнала с теб.
– Тогава ще внимавам. – Протегна ръка, сякаш се поколеба, после дръпна плитката ѝ, както му бе обичай. – И ти също. Лека нощ, Мийра.
– Лека нощ.
Изчака, докато тя се прибере, докато затвори и заключи вратата.
За малко не я бе целунал, осъзна той, и не бе напълно сигурен, че целувката щеше да е… братска. Май трябваше да пропусне уискито в чая си, реши той, след като така замъглява преценката му.
Тя му беше приятелка, най-добрата, която би могъл да има. Не би направил нищо, с което да застраши отношенията им.
Но сега се чувстваше напрегнат и незадоволен. Може би все пак трябваше да даде шанс на Алис.
С всичко, което се случваше напоследък, и предвид огромния залог, не можеше да остави Брана сама през нощта – дори и ако Айона останеше да преспи в къщата. А и не му беше удобно да води жени вкъщи, особено предвид обстоятелствата.
Общо взето, мислеше си той, докато излизаше пеша от селото по виещия се път, беше доста неприятно. И още една причина да изпрати Кеван с писък в ада.
Харесваше жените. Обичаше да си говори с тях, да флиртува. Харесваше му да танцува, да се разходи, да се посмее е жена. А и, господи, обичаше да си ляга с тях.
Харесваше тяхната мекота и топлина, уханието и въздишките им.
Но подобни удоволствия сега бяха временно прекратени, което бе крайно неприятно.
За колко ли дълго още, чудеше се той, след като Кеван отново бе нанесъл удар?
В мига, в който си го помисли, Конър спря. Остана неподвижен и тих – телом и духом – на тъмния път, който познаваше по-добре и от собствената си длан. И се заслуша с цялото си същество.
Той е там, там е. Не е далеч, не достатъчни далеч – не достатъчно близо, за да го намери, но не и толкова далеч, че да се чувстват в безопасност.
Докосна амулета под пуловера си, почувства формата му, топлината. После разпери ръце и се отвори още повече.
Въздухът шепнеше около него тиха песен, която танцуваше в косата му, целуваше кожата му, докато силата му растеше. И взорът му летеше далеч.
Виждаше дърветата, храстите, чуваше шепота на вятъра в клоните им, туптящите сърчица на нощните създания, които обикаляха там, по-бързия пулс на плячката, която дебнеха. Усети уханието и песента на водата.
И някакво особено петно над нея – като сянка, стаена в сенките. Скрита в тях така, че не можеше да различи формата или тялото.
Реката. Отвъд реката, точно така. Макар пресичането ѝ да причинява болка. Водата, прекосяването на вода те притеснява. Мога да те усетя, просто те усещам като лепкава студена кал. Някой ден ще намеря леговището ти. Някой ден.
Ударът го опари само леко. Нищо повече от кратък изблик на статично електричество. Конър отново се прибра и магията му стихна. И се усмихна.
– Още си слаб. О, ранихме те здраво двамата с момчето. Можем и повече, мръснико, кълна се в кръвта си, ще те нараним много повече, преди да приключим с теб.
Вече не беше толкова напрегнат, толкова незадоволен, докато си подсвиркваше по пътя към дома.
Дъждът заваля и се задържа така в продължение на дълги дни – неспирен и напоителен. Гостите на замъка Ашфорд – основната част от клиентите им – продължаваха да искат разходка със сокол.
Конър нямаше нищо против дъжда и се дивеше, както винаги, на екипировката, която туристите навличаха. Беше му забавно да ги гледа как обикалят в цветните си гумени ботуши, различни пъстри дъждобрани, огромни шалове и шапки, ръкавици, и всичко това заради малко хладен септемврийски дъждец.
Но колкото и да му беше забавно, все пак наблюдаваше внимателно мъглите, които се вихреха или пълзяха по земята, и не намираше в тях нищо друго, освен влага. Засега.
В една влажна привечер, когато работният ден бе приключил, той седеше на прага на къщата с чаша хубав силен чай и гледаше как Мийра обучава Айона. Мечовете им дрънчаха страховито при сблъсък, макар че Брана ги бе омагьосала да се превърнат в меки макарончета, ако докоснат плът.
Братовчедка му се справяше все по-добре, прецени той, макар да се съмняваше, че някога ще може да се мери със стила и свирепостта на Мийра Куин.
Тази жена все едно бе родена с меч в ръката си, ако се съдеше по начина, по който боравеше с него, или по начина, по който изглеждаше, стиснала меч – висока и с извивките на истинска богиня, с гъстата си кестенява коса, сплетена на гърба ѝ.
Ботушите ѝ, изтъркани от носене като неговите, стъпиха здраво върху калната земя, а после сякаш затанцуваха, докато отблъскваше Айона в схватката, без да я пожали ни най-малко. А тъмните ѝ очи – дар също като златистия цвят на кожата ѝ от циганската кръв в рода ѝ – блестяха яростно, докато блокираше ударите на ученичката си.