– Защо не можа да го унищожиш, мамо? Защо не можа да оцелееш?
– Не беше писано. Любов моя, момчето ми, сърце мое, ако можех да спася теб и сестрите ти, бих дала много повече от живота си.
– Ти даде повече. Даде ни силата си, почти цялата. Ако я беше задържала…
– Беше дошло моето време и е ваша по право. Доволна съм, повярвай ми. – В избледняващата утринна мъгла тя грееше – очертан в сребристо силует. – Аз съм завинаги в теб, Иймън Верния. В кръвта ти, в сърцето и мислите ти. Не си сам.
– Липсваш ми.
Усети устните ѝ върху бузата си, топлината ѝ, уханието ѝ да го обгръща. И в този миг, точно в този миг, отново можеше да бъде дете.
– Искам да съм силен и смел. Ще стана такъв, кълна се. Ще пазя Брана и Тийгън.
– Ще се пазите един друг. Вие сте трима. Заедно сте по-силни, отколкото аз някога съм била.
– Ще го убия ли? – Това бе най-голямото му, най-силното му желание. – Ще го унищожа ли?
– Не мога да кажа, само знам, че никога не може да вземе онова, което сте. Това, което сте, което притежавате, може да бъде само подарено, както ви го дадох аз. Той носи моето проклятие, белязан е. Всички, които ще дойдат след него от кръвта му, ще носят знака, както всички, които ще дойдат след вас, ще носят светлината. Моята кръв, Иймън.
Ти обърна длан нагоре и му показа тънката червена линия.
И твоята.
Усети рязката болка, видя драскотината върху дланта си. И я допря до майчината си.
– Кръвта на тримата, произлезли от Сърха, ще го унищожи, дори и да са нужни хиляда години. Вярвай в себе си. Това е достатъчно.
Отново го целуна и се усмихна.
– Хванал си повече от една.
Подръпването на въдицата му го изтръгна от видението.
Наистина беше хванал повече.
Щеше да бъде смел, мислеше си той, докато изтегляше пляскащата риба от водата. Щеше да бъде силен. И един ден щеше да е достатъчно силен.
Погледна ръката си – сега нямаше никакъв белег, но Отлично разбираше. Носеше нейната кръв и нейния дар. И един ден щеше да предаде това на синовете и дъщерите си. Ако не беше съдено той да унищожи Кеван, то щеше да бъде сторено от неговата кръв.
Но се надяваше, молеше се на всички богове да бъде той.
Засега щеше да лови риба. Хубаво е да си мъж, мислеше си той, да ловуваш и ловиш риба, да осигуряваш прехраната. Да се отплати на братовчедите на майка си за подслона и грижите.
Бе се научил на търпение, откакто бе станал мъж, и затова улови още четири риби, преди да отведе лодката обратно до брега. Завърза я на сигурно място, наниза рибите на корда.
За момент остана загледан към водата, която сега блестеше под яркото слънце. Замисли се за майка си, за тембъра на гласа ѝ, за уханието на косата ѝ. Думите ѝ щяха да останат в главата му.
Щеше да се върне през горичката. Не беше голяма гора като у дома, но пак беше хубава, каза си наум.
Щеше да занесе рибата на Ейлиш и да пийне чай край огъня. После ще помогне с последното прибиране на реколтата.
Чу острия и пронизителен вик точно когато тръгна към къщата и малката ферма. Усмихна се леко и бръкна в торбата си, извади оттам кожената ръкавица. Трябваше само да си я сложи и да вдигне ръка и Ройбиър се спусна от небето, разперил криле, за да кацне.
– Добро утро. – Иймън се взря в златистите му очи и усети силата на връзката със сокола, с неговия водач и приятел. Докосна магичния амулет на шията си, същия, който майка му бе създала с кръвна магия за защита. Върху него бе изобразен сокол. – Чудесен ден, нали? Светъл и хладен. Реколтата е почти събрана и скоро ще празнуваме продължи той, докато вървеше със сокола върху ръката си. – Слънцестоенето, както знаеш, когато нощта взема надмощие над деня, както Грону Пебър победил Хлей Хлау Гъфес. Ще почетем раждането на Мабон, син на Модрон – пазителката на земята. Сигурен съм, че непременно ще има медени питки. Ще се погрижа да хапнеш и ти.
Соколът потърка глава в бузата на Иймън, гальовен като коте.
– Отново ми се присъни онзи сън за Кеван. За дома, за мама, след като ни беше предала по-голяма част от силата си и ни бе отпратила далеч, в безопасност. Виждам ги, Ройбиър. Как тя го отрови с целувка, как го изгори, като даде всичко, което имаше, за да го унищожи. Той отне живота ѝ и все пак… видях нещо да помръдва в пепелта, в която тя го бе превърнала. Нещо помръдна там, нещо зло, и имаше червено зарево от силата му.
Иймън поспря за миг, притегли силата си, отвори съзнанието си. Усети биещото сърце на заек, който бягаше в шубрака, почувства глада на малко пиленце, което чакаше майка си и закуската.
Усети сестрите си, овцете, конете.