– Може и така. В крайна сметка именно аз повалих Мийра на земята.
– Никога ли няма да ѝ омръзне да го повтаря? – зачуди се Мийра. – Явно сега ще трябва да я поваля на свой ред поне десетина пъти, за да помръкне малко блясъкът на победата в погледа ѝ.
– И това няма да свърши работа. – Айона се усмихна, после се облегна назад. – Не си го направила нарочно, нали?
– Не, не съм, но ми се щеше да беше така, за да може сега всички да те съжаляваме.
– Значи, ще вдигнем тост. – Фин вдигна чаша. – За теб, малка сестричке, воин, с когото трябва да се внимава. И за теб, тъмна красавице – обърна се той към Мийра, – която си я направила такъв воин.
– Добре казано – тихо се обади Брана и пийна от виното.
– Понякога е лесно да се каже истината. А понякога –
пе.
– Лесно или не, истината ни е нужна.
– Тогава ще ти кажа каквото знам, макар да не е много. Ранили сте го дълбоко – обърна се той към Конър. – Ти и момчето, Иймън. Но той оздравява. И вие тримата, както и аз, го усещате.
– Събира сили – обади се Конър.
– Така е. Черпи сили от мрака и тъмата около него, вътре в него. Не знам как, иначе бихме могли да намерим начин да спрем това и него.
– Червеният камък. Източникът на силата.
Фин кимна на Айона.
– Да, но как го е получил? Как е бил овладян, как може да бъде отнет и унищожен? Каква цена е платил за него? Единствено той знае отговорите, а аз не мога да проникна отвъд, за да ги открия, да намеря него самия.
– Отвъд реката. Не мога да кажа колко далеч – добави Конър, – но не е на нашия бряг, засега.
– Ще остане там, докато отново е изпълнен със сила. Ако можехме да го нападнем, преди да се е възстановил след схватката с теб и момчето, бихме могли да го довършим. Знам го. Но го търсих, а не можах да намеря леговището му.
– Сам? – Гневът пламтеше в гласа на Брана. – Търсил си го сам?
– Това е удар за всички останали, Фин. – Гласът на Бойл бе тих, но гневът кипеше под повърхността. – Не е редно.
– Последвах кръвта си, както никой от вас не може.
– Ние сме един кръг. – В гласа и по лицето на Айона нямаше гняв, а разочарование, което раняваше дори по-жестоко. – Едно семейство.
За миг благодарността, съжалението, копнежът в гърдите на Фин се надигнаха толкова мощно, че Конър не можа да блокира всичко в съзнанието си. Долови само частица, но и тя бе достатъчна, за да го накара да заговори.
– Точно така е – нищо няма да го промени. Да действаш сам, не е правилно и все пак и аз съм си го мислил. Както и ти – обърна се той към Бойл. – Както и всеки от нас в един или друг момент. Фин носи белега, а не е направил нищо, за да го заслужи. Кой от нас може да каже напълно честно, че ако беше на неговото място, нямаше да направи същото?
– Аз щях да го направя. Конър е прав – съгласи се Мийра. – Всички щяхме да то направим.
– Добре, но… – Айона се пресегна към Фин. – Повече не го прави.
– Ще взема теб и меча ти за защита, но няма смисъл. Намерил е начин да се прикрива от мен и аз тепърва трябва да измисля как да проникна през преградата.
– Ще работим заедно и по-усилено. – Брана отново вдигна чашата си. – Всички ние също се нуждаехме от малко време след слънцестоенето, но не сме се крили в мрака да ближем раните си. Ще работим повече заедно и по отделно и ще открием какво сме пропуснали.
– Трябва да се срещаме както сега по-често, отколкото го правехме напоследък. – Бойл огледа другите край масата, после гребна още яхния. – Не е задължително да е тук, макар Брана да е много по-добра от мен в готвенето. Но можем да се събираме и у Фин.
– Нямам нищо против готвенето – побърза да каже Брана. – Обичам да готвя. А и съм тук или в работилницата през повечето време, така че е лесно.
– По-лесно ще е, ако е планирано и ако всички помагаме – реши Айона и също като Бойл огледа останалите сътрапезници. – Е, кога отново ще се сберем ний шестима?
– Сега пък преразказвате английския бард. – Брана вдигна очи към тавана. – Всяка седмица. Поне веднъж седмично засега. По-често, ако сметнем за нужно. Конър ще работи с мен през свободните си дни, както и ти, Айона.
Разбира се. В почивните дни, вечер, когато е нужно. Последвалата пауза бе съвсем леко неловка.
И ти, Фин. – Брана разчули надве парчето питка, което едва бе докоснала, отхапа залък. – Когато можеш.
– Ще гледам да си освободя графика, когато се налага. И всичко това, всичките ни усилия ще бъдат достатъчни – отсече Конър и се зае отново с яхнията си.
ШЕСТА ГЛАВА
Сънуваше момчето и седеше заедно с него под потрепващата светлина на лагерен огън, ограден с големи сиви камъни. Луната беше пълна и грееше като огромна бяла топка сред море от звезди. Усети мирис на пушек и на пръст, и на кон. Не беше Аластар – онзи от миналото или днешният – а възрастна здрава кобила, която стоеше отпуснато и дремеше.