На един клон, високо над коня, стоеше на пост соколът.
Чуваше нощта и шепота ѝ във вятъра.
Момчето седеше с вдигнати до тялото колене, облегнало брадичка върху тях.
– Спях – каза то.
– И аз. Това твоето време ли е, или моето?
– Не знам. Но това е домът ми. Твоят също ли?
Конър погледна към руините на колибата, към камъка над гроба на Сърха.
– Нашият дом е, както е бил неин. Какво виждаш там?
Иймън погледна към руините.
– Колибата ни, както я оставихме в онази сутрин, когато мама ни отпрати.
– Както я оставихте?
– Да. Искам да вляза, но вратата не се отваря. Знам, че майка ми не е вътре, а и взехме всичко, което тя ни каза да вземем. Но пак ми се ще да вляза, сякаш ще я видя вътре да ме чака до огнището.
Иймън хвана една дълга пръчка и побутна огъня, както правят всички момчета.
– Ти какво виждаш?
Щеше да натъжи момчето, ако му кажеше, че вижда само обрасли руини. И надгробен камък.
– Явно ти си в твоето време, а аз – в моето. И все пак…
– Пресегна се и докосна рамото на Иймън. – Усещаш ръката ми.
– Да. Значи, сънуваме, но не е просто сън.
– Силата владее това място. Тази на майка ти и опасявам се, на Кеван също. Ранихме го дълбоко двамата с теб, затова той няма никаква власт тук тази нощ. Колко време е минало за теб, откакто се срещнахме?
– Три седмици и още пет дни. А за теб?
– По-малко. Значи, времето не тече еднакво. Добре ли си, Иймън? Ти и сестрите ти?
– Отидохме в Клеър, направихме си колиба в гората.
– Очите му заблестяха, когато отново погледна към дома си. – Използвахме магия. Както и мускулите си, но решихме, че ако използваме заклинания, ще бъде по-сигурно. А и по-сухо – добави той с лека усмивка. – Брана използва силите си на лечител, докато пътувахме, както и след като се установихме. Имаме кокошка, която ни дава яйца, което е хубаво, а и можем да ловуваме – без Тийгън, която не може да запрати стрела в живо същество. Боли я сърцето да опита дори, но се грижи за конете и кокошката. Разменяме разни неща – труда си и лечителските умения на Брана, както и отвари за картофи и ряпа, зърно и такива неща. Ще засадим и наша реколта, когато можем. Знам как да садя и да се грижа за посевите.
– Идвай при мен, ако можеш, когато имате нужда. Може би ще мога да ви дам храна или завивки, каквото ви е нужно.
Поне някаква утеха, мислеше си Конър, за едно тъжно момче толкова далеч от дома.
– Благодаря ти, но сме добре, а и имаме парите, които Ейлиш и Бардан ни дадоха. Но…
– Какво? Само кажи.
– Може ли да ми дадеш нещо твое? Нещо дребно, което да взема с мен? Ще направим размяна. – Иймън му подаде камък, заоблен чисто бял камък с формата на яйце лежеше в дланта му. – Просто един камък, който намерих, но е много красив.
– Така е. Не знам какво имам. – И тогава се сети, пресегна се и свали от шията си кожената каишка с кристал на нея.
– Това е синьо тигрово око, но го наричат също и ястребово око или соколово око. Даде ми го баща ми.
– Не мога да го взема.
– Можеш. Той е твой потомък, както съм и аз. Ще се радва да го имаш. – За да реши спора, той просто го сложи на врата на Иймън. – Размяната е добра.
Момчето опипа кристала, разгледа го на светлината на огъня.
– Ще го покажа на сестрите си. Тя бяха много учудени и любопитни, когато им разказах за срещата с теб и как пропъдихме Кеван. А и леко ми завидяха. Искат да се срещнат с теб.
– И аз с тях. Може и това да стане някой ден. Усещащ ли го?
– Не и след онзи ден. Сега не може да ни стигне, така казва Брана. Не може да премине отвъд границите си, затова не може да ни намери в Клеър. Ще се върнем обратно, когато пораснем, когато сме по-силни. Отново ще си идем у дома.
– Сигурен съм, но ще бъдете в безопасност, където сте сега, докато му дойде времето.
– Ти усещаш ли го?
– Да, но не тази вечер. Не и тук. Трябва да си починеш – каза той, когато забеляза клепачите на Иймън да потрепват.
– Ще останеш ли?
– Толкова, колкото мога.
Иймън се сви на кълбо, уви се с късото си наметало.
– Има музика. Чуваш ли я? Чуваш ли мелодията?
– Да, чувам я. – Свиреше Брана. Мелодия за раненото сърце.
– Хубава е – промърмори Иймън, докато се унасяше.
Тъжна и красива. Кой свири?
– Любовта.
Остави момчето да заспи и остана загледан в огъня, докато не се събуди в собственото си легло, където слънцето надничаше през прозореца.
Когато отвори стиснатия си юмрук, видя гладкия бял камък да лежи в дланта му.
Показа на го на Брана, когато тя слезе в кухнята за сутрешното си кафе. Сънливостта мигновено изчезна от погледа ѝ.