И никаква заплаха.
– Не ни е намерил. Щях да го усетя. Ти ще го видиш и ще ми кажеш. Но той ни търси, преследва и чака, това също го усещам.
Ясните сини очи потъмняха и нежните устни на момчето станаха корави като на мъж.
– Няма да се крия вечно. Един ден, кълна се в кръвта на Дайхи и Сърха, аз ще го преследвам.
Иймън вдигна ръка, улови шепа въздух, завъртя го и го метна – леко – към едно дърво. Клоните се разтресоха и птиците в гнездата политнаха високо.
– Ще ставам все по-силен – измърмори той и продължи към къщата, за да зарадва Ейлиш с четири риби.
Брана вършеше домакинските си задължения както обикновено. Всеки един ден от изминалите пет години тя правеше всичко, което искаха от нея. Готвеше, чистеше, грижеше се за малките, тъй като Ейлиш постоянно имаше бебе на гърдите си или в корема си. Помагаше да засеят полята и да отгледат реколтата. Помагаше за прибирането ѝ.
Напълно почтена работа, разбира се, и носеща своето удовлетворение. Нямаше по-добри хора на света от Ейлиш и нейния съпруг. Добри, уравновесени, земни хора, които предлагаха много повече от подслон на трите осиротели деца.
Бяха ги приели като част от семейството си, а нямаше по-голям дар от това.
Нима майка ѝ не го знаеше? Иначе никога не би пратила децата си при Ейлиш. Дори и в най-тежкия си час Сърха не би дала любимите си деца на друг, освен на добри и любящи хора.
Но на дванайсет Брана вече не беше дете. И онова, което се надигаше в нея, растеше, пробуждаше се – много по-силно, след като цикълът ѝ бе дошъл за първи път преди година – изискваше много.
Да го задържа вътре в себе си, да извръща очи от тази все по-ярка светлина, ставаше все по-трудно и тежко с всеки изминал ден. Но тя дължеше уважение на Ейлиш, а братовчедка на Сърха се страхуваше от магията и силата – дори от собствената си.
Брана бе направила всичко, което майка ѝ бе поискала от нея в онази ужасна сутрин. Бе довела брат си и сестра си на юг, далеч от родния Мейо. Бе странила от пътищата и бе заключила скръбта си дълбоко в сърцето, където само тя можеше да чуе тъжния плач.
В същото това сърце гореше и нуждата да отмъсти, нуждата да отприщи силата вътре в нея и да научи повече, да научи много повече и да се подготви, за да унищожи Кеван веднъж и завинаги.
Но Ейлиш искаше само мъжа си, децата и фермата. И защо не? Имаше право да има своя дом, свой живот и земя, спокойствие. Нима не бе рискувала всичко, като бе приютила децата на Сърха? Не беше ли приела в дома си това, за което копнееше Кеван – и което преследваше?
Заслужаваше благодарност, преданост и уважение.
Но това, което растеше вътре в Брана, искаше да излезе наяве. Трябваше да направи избор.
Видя как брат ѝ се връща от реката с рибата заедно със сокола си. Усети, че изпробва силата си далеч от къщата, както правеше често. Както и Тийгън, сестра им, правеше често. Ейлиш, която не спираше да бъбри за конфитюра, който бяха приготвили през деня, не усети нищо. Тя блокираше по-голямата част от дара, който имаше – което бе учудващо за Брана – и си позволяваше да използва съвсем малка частица, за да подслади конфитюра или да накара кокошките да снесат по-големи яйца.
Брана си каза, че саможертвата си заслужава, струва си чакането, за да научи повече, да разбере повече, да стане нещо повече. Брат ѝ и сестра ѝ бяха в безопасност тук – както бе искала майка им. Тийгън, чиято скръб я бе накарала да се затвори в себе си дни и седмици наред, сега се смееше и играеше. Вършеше задълженията си с усмивка, грижеше се за животните, яздеше големия си сив кон Аластар като истински воин.
Вярно, че имаше нощи, в които плачеше насън, но стигаше само Брана да я гушне, за да я успокои.
Освен когато бяха сънища за Кеван. Те измъчваха както Тийгън, така и Иймън, и самата нея. Напоследък бяха по-чести и по-ясни и Брана бе започнала да чува гласа му като ехо дори и след като се събудеше.
Бе настъпило време за избор. Чакането, сигурното убежище, всичко това трябваше да приключи по един или друг начин.
Вечерта почисти картофите, които бяха още влажни от земята. От време на време разбъркваше гозбата, която вреше на огъня, и потропваше с крак в такт с ритъма на мелодията, която мъжът на Ейлиш свиреше на малката си арфа.
Къщата беше топла и уютна, приятно място с приятни миризми, весели гласове, смеха на домакинята, докато вдигаше най-малкото си дете на кръста, за да потанцуват заедно.
Семейство, отново си помисли тя. Добре нахранено и обгрижено, в топла и уютна къща, е билки, които се сушаха на връзки в кухнята, и деца с розови бузки.
Би трябвало да е доволна от всичко това – колко много ѝ се щеше да е доволна.