– Аз… Не мога да мисля за Фиал по този начин.
– Може би ако излезеш с него, ще почнеш да го гледаш но друг начин. – Ейлиш се усмихна, докато го казваше, сякаш знаеше някаква тайна. – Една жена се нуждае от мъж, който да се грижи за нея, да я пази, да ѝ даде деца. Добър мъж с хубава къща, приятно лице…
– Затова ли се ожени за Бардан, защото е добър човек?
– Нямаше да го направя, ако не беше така. Само си помисли! Ще му кажем, че ще почакаме да мине слънцестоенето, преди да ти говорим за него. Помисли си. Ще го направиш ли?
– Да. Брана се изправи.
– Той знае ли коя съм?
Ейлиш сведе очи.
– Най-голямата дъщеря на братовчедка ми.
– Знае ли той коя съм аз, Ейлиш?
Сдържаното дълбоко в нея се пробуди. Гордостта го пробуди. И светлината, която грейна върху лицето ѝ, не беше само отблясъци от огъня.
– Аз съм най-голямата дъщеря на Тъмната вещица от Мейо. И преди да пожертва живота си, тя жертва силата си, предаде я на мен, на Иймън и Тийгън. Ние тримата сме тъмни вещери.
– Ти си само дете…
– Дете, когато говориш за магията, за силата. Но съм жена, когато заговориш за сватба с Фиал.
Истината в думите ѝ накара страните на Ейлиш да пламнат.
– Брана, скъпа, не беше ли доволна през изминалите години?
– Да, доволна бях. И много благодарна.
– Роднините си помагат, без да има нужда от благодарност.
– Да. Кръвта си е кръв.
Ейлиш остави настрани дрехата, която шиеше, и се протегна да улови ръцете на Брана.
– Ще бъдеш в безопасност, дъще на братовчедка ми. И ще бъдеш доволна. Вярвам, че ще бъдеш обичана. Можеш ли да искаш нещо повече?
– Аз съм много повече – тихо каза тя и се качи в таванското помещение, където спяха.
Но сънят не идваше. Лежеше неподвижно до Тийгън и чакаше да заглъхне тихото мърморене на Ейлиш и Бардан. Сигурно говореха за бъдещата ѝ връзка с Фиал, за добрия, разумен избор. Щяха да стигнат до извода, че неохотата ѝ е просто проява на нервност у едно младо момиче.
Също както бяха решили, че тя, Иймън и Тийгън са като останалите деца.
Тихичко стана, нахлузи меките си ботуши, наметна шала си. Имаше нужда от въздух. От свеж въздух, нощното небе, луната.
Внимателно слезе от таванското помещение, лекичко отвори вратата.
Кател, хрътката ѝ, която спеше пред огнището, се изправи и без колебание, без въпроси тръгна пред нея.
Сега вече можеше да диша, хладният нощен въздух галеше страните ѝ, а тишината наоколо бе като балсам за хаотичните мисли в главата ѝ. Сега, поне за малко, се чувстваше свободна.
Двете с вярната ѝ хрътка се плъзнаха като сенки сред дърветата. Чу бълбукането на реката, въздишката на вятъра в клоните, усети миризмата на земя, както и острия мирис на торф от пушека, който се издигаше от комина на къщата.
Можеше да направи заклинание, да се опита да повика духа на майка си. Тази вечер се нуждаеше от майка си. За пет години не бе заплакала нито веднъж, не бе си позволила и едничка сълза. Сега искаше да приседне на земята, да сложи глава на гърдите на майка си и да заплаче.
Сложи ръка върху амулета, който носеше – фигурката на хрътката, която майка ѝ бе сътворила с любов, с магия и кръв.
Дали да остане вярна на кръвта, на онова, което живееше вътре в нея? Дали да задоволи своите нужди, желание, страсти? Или да остави всичко настрани като играчка, за която вече е голяма, и да се погрижи за сигурността и бъдещето на брат си и сестра си?
– Майко – прошепна тя, – какво да сторя? Какво е твоето желание? Ти даде живота си за нас. Как бих могла да не последвам примера ти?
Усети докосване на силата, сливането с нейната магия, като хващане за ръка. Завъртя се рязко и се вторачи в сенките. Сърцето ѝ препускаше, каза си: “Мамо”.
Но под лунната светлина пристъпи Иймън, стиснал за ръка Тийгън.
Острото разочарование режеше като бръснач в гласа ѝ.
– Трябва да сте в леглото. Какво си въобразявате, че сте тръгнали да бродите из гората посред нощ?
– И ти правиш същото – сопна ѝ се Иймън.
– Аз съм най-голяма.
– Аз съм главата на семейството.
– Дребничкият жезъл между краката ти не те прави глава на семейството.
Тийгън се разсмя, после се втурна напред и прегърна сестра си.
– Не се сърди. Имаше нужда от нас. Беше в съня ми. Плачеше.
– Не плачех.
– Тук вътре. – Тийгън докосна с длан сърцето на Брана. Сериозните ѝ тъмни очи – толкова подобни на тези на майка ѝ – се взряха изпитателно в лицето на сестра ѝ. – Защо си толкова тъжна?
– Не съм тъжна. Излязох само да помисля. Да остана сама и да помисля.
– Мислиш на много висок глас – измърмори Иймън, засегнат доста от коментара ѝ за “дребничкия жезъл”.