Докато приключи с всичко, което имаше да свърши, и заключи здраво вратите, светликът на деня бе избледнял. Просто дните бяха по-къси, каза си той, докато стоеше неподвижно за миг и отваряше сетивата си. Не усети никаква заплаха, никакво зловещо присъствие. Пресегна се към съзнанието на Ройбиър, сля се със сокола и ясно видя конюшните, гората, къщата им, мирно сгушена долу, през очите на птицата.
Видя Мик, набит като пън, да се качва в пикапа си и да маха през прозореца за довиждане на Пати, която тъкмо се качваше на колелото си.
Там долу се намираше и голямата каменна къща на Фин, простираха се полята и загражденията за конете. Айона се носеше на гърба на Аластар.
Кратък полет, понесен от вятъра, и зърна долу Брана, която береше билки в градината зад кухнята. Тя се изправи, вдигна глава, погледна нагоре, взря се сякаш направо в очите му.
И се усмихна, вдигна ръка за поздрав, преди да се прибере с билките си.
Всичко е наред, каза си Конър, и макар винаги да изпитваше мъничко съжаление, се върна и стъпи отново на земята. Доволен, той се качи в пикапа си.
Отиде до конюшните и почувства топла тръпка във вените си, когато видя Мийра да излиза с Бойл. Определено бе голяма красавица, помисли си той, толкова земна на вид в грубото си яке и работен панталон, и ботуши, които видимо бяха навъртели стотици километри – пеша и върху гърба на коня.
По-късно щеше да има удоволствието да свали тези износени ботуши, панталона за езда. И да разплете дебелата ѝ плитка, за да потъне в гъстите вълни на кестенявата ѝ коса.
– Бойл, искаш ли да те закараме? – викна той през отворения прозорец.
– Не, благодаря. Ще ви последвам.
Той се наведе наляво и отвори вратата за Мийра.
Тя скочи вътре, ухаеща на коне и зърно, и сапун за седла.
– Господи, този ден сякаш свършихме работа поне за два. Роднините на семейство Маккинън са решили да не си почиват изобщо. Утре имаме резервирани обиколки чак до два часа, а сватбата, както ми казаха, е в пет.
– Същото е и при нас.
Понеже тя не направи първата крачка, той обхвана с длан тила ѝ и я придърпа за целувка.
– Добър вечер.
– И на теб. – Устните ѝ се извиха в усмивка. – Чудех се дали няма да си малко резервиран, след като си имал възможност да помислиш през деня.
– Нямах много време за мислене, но нямам никакви резерви.
Обърна пикапа и потегли към къщи, докато Бойл ги следваше с неговата кола.
– Видя ли вълка? – попита Конър.
– Видях го. Бойл не можа да ми каже много, тъй като другите от екипа ни бяха наоколо почти до идването ти, но разбрах, че и ти си го видял. Но както и при мен, е бил по-скоро като сянка.
Тя се извъртя на седалката, за да е с лице към него, и се намръщи.
– И все пак не беше просто сянка, защото оголи зъби и ги видях много ясно, както и червения камък. Ти ли изпрати Ройбиър?
– Не се наложи, той сам литна към теб. Но от него научих, че вълкът те е следвал само за около минута-две.
– Достатъчно, за да го усетят конете. Най-голямата ми тревога, честно казано, беше, че конете ще се изплашат. Което беше реална опасност, но групата ми се състоеше от опитни ездачи. А самите хора не видяха и не усетиха нищо.
– Мислех доста защо и как е възможно това. Искам да чуя какво смятат Брана и Фин, и Айона по въпроса. И искам да те помоля да останеш тази вечер в къщата.
– Не съм си взела нищо – подхвана тя.
– Имаш достатъчно неща в къщата, които ще ти стигнат за една вечер. Можем да се редуваме. Остани тази нощ, Мийра. Сподели леглото ми.
– Каниш ме, защото искаш да споделя леглото ти или защото се притесняваш да остана сама?
– И двете, но ако не искаш да останеш, аз ще дойда в твоето легло.
– Отличен отговор – реши тя. – Устройва ме. Ще остана тази нощ.
Той хвана ръката ѝ, наведе се към нея, след като спря пикапа пред къщата. Вече усещаше тръпката от целувката още преди устните им да се слеят.
Пикапът се разтърси като от земетресение, наклони се целият, когато вълкът скочи отгоре му.
Изръмжа, очите му и камъкът грееха в червено, а после е вой, изпълнен с тържество, скочи долу. И изчезна.
– Мили боже! – успя да прошепне Мийра, преди Конър да изскочи от пикапа. – Чакай, чакай. Може още да е там. – Дръпна рязко своята врата, блъсна я, но тя не помръдна изобщо. – По дяволите, Конър. По дяволите, пусни ме да изляза.
Той само я погледна за миг, когато Ройбиър кацна, лек като перце, върху рамото му.
В този миг, в този кратък поглед сякаш гледаше непознат, който искреше от сила и ярост. Светлината се вихреше около него като електрически поток, който сигурно би изгорил всеки при допир.