Познаваше го през целия си живот, мислеше си тя, докато дробовете ѝ не можеха да си поемат въздух, но никога не беше го виждала така ясно до този момент, в който цялата мощ и ярост на онова, което течеше във вените му, не се разкри пред очите ѝ.
После Брана изтича от къщата с Кател по петите ѝ. Косата ѝ, черна като гарваново крило, се вееше зад нея. В едната си ръка стискаше къс меч, а в другата бе понесла кълбо от горещ син огън.
Мийра видя как очите им се срещат и остават приковани. В тази размяна на погледи тя усети връзка, която никога не би могла да сподели, да познае истински. Не само сила и магия, а и обща кръв, цел и познание.
Видя близост, която бе по-дълбока, по-голяма дори от любовта.
Преди да си поеме въздух дори, лъскавата кола на Фин спря със свистене на гуми. Двамата с Айона изскочиха от двете страни едновременно. И четиримата застанаха, обединени, сключили кръга, в който светлината преливаше и блестеше толкова ярко, че очите я заболяха.
Постепенно помръкна и останаха само приятелите ѝ, любовникът ѝ, застанали пред красивата къщичка с ярки цъфнали цветя.
Сега, когато бутна вратата, тя се отвори и Мийра изскочи навън.
Отиде право при Конър и го бутна толкова силно, че той отстъпи крачка назад.
– Никога повече не ме заключвай отвън или вътре. Няма да позволя да бъда държана под ключ, сякаш съм някаква безпомощна девойка.
– Съжалявам. Не мислех ясно. Беше грешка и съжалявам за това.
– Нито пък мен – заяви Бойл с пламнало от гняв лице, когато застана до нея. – Бъди благодарен, че няма да ти разбия главата за това.
– Благодарен съм ти и много съжалявам.
Едва сега Мийра забеляза, че Аластар е дошъл – сигурно беше прелетял от конюшните. Тук бяха конят, соколът и кучето. Тримата тъмни вещери. Както и потомъкът на Кеван с неговия личен сокол, който сега бе кацнал редом с Ройбиър на едно близко дърво.
И те двамата с Бойл.
– Или сме един кръг, или не сме.
– Един кръг сме. – Конър улови ръцете ѝ и само ги стисна по-здраво, когато тя се опита да ги дръпне. – Заедно сме. Беше грешка от моя страна. Поддадох се на гнева и това също бе грешка. И глупаво. Изолирах ви и двамата, а това ви обижда. Отново ще повторя, много съжалявам.
– Добре тогава. – Бойл прокара пръсти в косата си. – По дяволите, няма да откажа една бира.
– Влизай – покани го Брана и огледа останалите. – Вземайте си каквото искате. Искам да остана за минутка насаме с Мийра. Само за минутка, Мийра – повтори тя, докато Конър продължаваше да стиска ръцете ѝ. – Върви и вземи си бира и отвори виното, което Фин трябва да е донесъл.
– Донесох.
Фин отиде до колата си, извади оттам три бутилки.
– Хайде, Конър. На всички ще ни дойде добре едно питие след такъв ден.
– Да. – Той неохотно пусна ръцете на Мийра и влезе приятелите си.
– Имам пълно право да съм ядосана – подхвана Мийра и ръцете ѝ отново бяха стиснати от приятел.
– Имаш, така е, но не само на Конър. Трябва да ти призная, че когато изтичах навън, веднага разбрах какво е направил и изпитах облекчение. Съжалявам затова, но не мога да го оставя да поеме цялата вина.
Смаяна и ранена дълбоко, Мийра се вгледа сериозно в врана.
– Мислиш ли, че след като с Бойл нямаме онова, което ние имате, не сме такива като вас, не можем да се бием заедно с вас?
– Нищо подобно не си мисля, както и Конър. Нито пък Айона, и предполагам, че тя ще признае същото на Бойл.
Брана въздъхна дълбоко и въздишката ѝ бе пълна с разкаяние. – Беше само за миг, Мийра, и показва слабост от паша страна, не от ваша. Вие се бихте с нас на слънцестоенето и не ми се иска и да си представям какво би станало без теб, без Бойл. Но само за един миг, в бързината си помислих само, че ще бъдете в безопасност. Това е моята слабост. Няма да се повтори.
– Още съм ядосана.
– Изобщо не те виня за това. Но влез вътре, ще пийнем вино и ще поговорим за всичко.
– Нямаше никаква слабост в четирима ви – каза Мийра, но тръгна навътре с Брана. – Силата ви беше ослепителна. А Конър, само той, преди да излезеш… Видях го на слънцестоенето, но тогава всичко беше като размазано от страх и светкавични действия, и жестока разправа едновременно. Никога не съм го виждала, какъвто беше в онзи миг, за който говориш. Сам-самичък, със сокола на рамото му, толкова изпълнен със сила… “сияещ”, предполагам, е точната дума, макар че ми се струва твърде мека и бледа. Мина ми през ума, че ако го докосна, ще ме изгори.
– Нашият Конър трудно се гневи, както знаеш. Когато обаче изпадне в ярост, е нещо страшно – макар да не е жесток.
– Никога повече не ме заключвай отвън или вътре. Няма да позволя да бъда държана под ключ, сякаш съм някаква безпомощна девойка.