– Значи, няма да заминаваш скоро? – небрежно подхвърли тя.
– Няма нещо, което да не мога да отложа или отменя. Ще бъда тук, докато това приключи.
– А после?
Той я погледна и дълго не каза нищо.
– После ще видим.
– Той само ни направи по-силни. – Айона хвана Бойл за ръка. – Семействата се карат и правят грешки. Но след това стават още по-сплотени. С нас е така.
– Наздраве за грешките и караниците.
Конър вдигна чаша, останалите напълниха своите и с мелодичен звън вдигнаха заедно тоста.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Знаеше, че това е сън. Мислено виждаше себе си, сгушен на топло и гол в леглото с Мийра, и можеше – ако се върнеше леко назад – да усети как сърцето ѝ бие спокойно и равномерно до неговото.
“На сигурно и топло в леглото”, каза си той.
Но докато крачеше из гората, във въздуха се усещаше хлад, а облаците, които се носеха край почти пълната луна, правеха сенките още по-тъмни.
– Какво търсим? – попита го Мийра.
– Ще разбера, щом го намеря. Ти не трябва да си тук. – Той спря и обхвана лицето ѝ с длани. – Остани в леглото, спи спокойно.
– Няма да ме заключваш и да ме държиш настрани. – Тя решително стисна ръцете му. – Обеща ми. И сънят си е мой, колкото и твой.
Би могъл да я изпрати обратно, да потъне в сън, който няма да си спомня. Но това щеше да е равно на лъжа.
– Стой близо тогава. Не знам пътя тук.
– Не сме у дома.
– Не.
Мийра вдигна меча, който носеше, и острието блесна на лунните лъчи, процеждащи се през клоните.
– Ти ли ми даде меча, или аз сама съм го донесла?
– И това не знам. – Нещо сякаш докосна кожата му, подразни неясно сетивата му. – Има нещо във въздуха.
– Дим.
– Да, и още нещо. – Вдигна ръка и направи кълбо от светлина. Използва го като факла, за да разпръсне сенките и да види по-добре пътя.
Един елен пристъпи на отъпканата просека– рогата му бяха като сребърна корона, а козината му проблясваше в златисто. Остана на място за миг, неподвижен като статуя, сякаш за да могат да се насладят на красотата му, после се обърна и царствено се отдалечи в леката мъгла, която се носеше над земята.
– Трябва ли да го последваме? – зачуди се Мийра. – Както е в песните и легендите?
– Да. – Но Конър остави кълбото да им свети. Дърветата вече растяха по-нагъсто, усещаха миризмата на зелена трева, на земя и на дим, докато еленът рогач се движеше грациозно и без да бърза.
– Често ли ти се случва? Да сънуваш такива сънища?
– Не често, но не е и първият – макар че за първи път имам компания от своята страна. Ето там, виждаш ли? Има светлина отпред.
– Едва я виждам, но да. Може да е капан. Усещаш ли го, Конър? Тук ли е той?
– Въздухът е изпълнен с магия. – Дотолкова, че дори се питаше как тя не я усеща. – Черна и бяла, тъмна и светла. Пулсира навсякъде наоколо.
– И сякаш пълзи по кожата ми.
Значи, и тя го усещаше.
– Няма ли да се върнеш?
– Не, няма. – Но внимаваше да е близо до него, докато следваха елена към светлината.
Конър се пренесе напред, отвори сетивата си да види. И различи фигурата, а после и лицето в сенките.
– Иймън е.
– Момчето? Синът на Сърха? Значи, сме се върнали столетия назад.
– Изглежда. По-голям е, още е момче, но е пораснал.
Конър отново се пренесе и този път проникна направо в мислите му. – Конър е, от рода О’Дуайър. Твой потомък, приятел.
Усети как момчето се отпуска леко. – Ела тогава, добре дошъл. Но не си сам.
Водя приятелка, тя е и твой приятел.
Еленът се отдалечи в мрака, когато светлините се сляха в едно. Конър видя малката колиба, навеса за конете, добре поддържана градинка с билки и подправки.
Създали са си свое място тук, помисли си той, трите деца на Сърха. И явно живееха добре.
– Добре дошъл – повтори Иймън и остави настрани светилото си, за да стисне ръката на Конър. – Както и ти – обърна се той към Мийра. – Не мислех, че ще те видя отново.
– Отново ли?
Сега момчето се вгледа по-внимателно, надникна дълбоко в нея с очи, сини като камъка ястребово око, който носеше на връв на шията си.
– Не си ли Аня?
– Богинята? – Мийра се засмя. – Съвсем не.
– Не богинята, а циганката, наречена на нея. Много си приличате, но сега виждам, че определено не е тя.
– Това е Мийра, моя приятелка и твоя също. Тя е част от нашия кръг. Кажи ми колко време е минало за теб от последната ни среща?
– Три години. Но знаех, че пак ще те видя. Циганката ми каза, а аз видях, че тя има дарба. Дойде да ни предложи нещо за размяна една пролетна сутрин и ми каза, че е последвала магията и поличбите, за да стигне до нашата врата. Каза ми, че имам близък роднина в друго време и че отново ще се срещнем в сънищата си и извън тях.