– В сънищата и извън тях – замислено повтори Конър.
– Каза и че ще се върнем у дома, ще срещнем съдбата си. Ти имаш нейното лице, милейди, нейната осанка. Потомка си на онази, която се нарича Аня. Затова ти благодаря, както благодарих и на нея за надеждата, която ми вдъхна, когато се нуждаех от това.
Погледна Конър.
– Беше след първата ни зима тук и мракът сякаш никога нямаше намерение да се вдигне. Тъгувах за дома, бях се отчаял, че някога ще го видя отново.
Бе пораснал на височина, забеляза Конър, и бе станал по-уверен.
– Създали сте свой дом тук.
– Живеем и се учим. Земята е добра и дивата природа ни зове. Но ние, тримата, трябва да видим дома си отново, преди да създадем свой собствен и да го запазим.
– Но още не е дошло времето, нали? Вярвам, че ще разберете, когато дойде. Сестрите ти добре ли са?
– Да, благодаря. Надявам се, че и твоята е добре.
– Да. Ние сме шестима. Тримата и още трима, и също се учим. Той има нова магия. Магия на сянката, начин да балансира между световете и формите. Майка ви е писала в книгата си за тези сенки и моята Брана сега проучва написаното от нея.
– Както и моята сестра. Ще ѝ кажа за това. Или пък можете да влезете. Ще събудя нея и Тийгън и те много ще се зарадват да ви видят.
Иймън понечи да се обърне към вратата на къщичката.
За Мийра всичко се случи в един миг.
Конър се извъртя рязко, както и Иймън, сякаш бяха един човек. Големият сив кон – тя се сепна, като видя Аластар, съвсем същият като жребеца, който познаваше – се втурна откъм навеса. Почти едновременно Ройбиър се спусна от небето, а Кател скочи.
Преди тя да успее да се завърти съвсем, Конър я издърпа зад гърба си в мига, в който вълкът скочи.
Появи се от нищото, тих като призрак, бърз като усойница.
Във вихрушка от движение той избегна светкавичния удар на копитата на Аластар и атакува. Право към момчето, осъзна тя и без да мисли, бутна Иймън настрани, замахна с меча си.
Улучи само въздух, но дори и така ударът едва не изтръгна ръцете ѝ от раменете. После пълната сила на вълка я блъсна и тя полетя назад. Болка, шок, горчив и зловещ студ я прерязаха отстрани. Инстинктът за оцеляване я накара да стисне здраво гърлото му с ръце, за да се опази от разтворената паст.
И отново всичко се случи наведнъж.
Кучето се хвърли в атака, а светлината избухна толкова ярко, че нажежи въздуха до червено. Викове и зверско ръмжене разкъсаха огнената пелена, докато мускулите ѝ трепереха от усилието да удържи хапещите челюсти. Чу собствените си викове, но не изпита никакъв срам, защото вълкът също виеше от болка.
Видя в очите му яростта, убийствена и безумна, преди той да потрепери, избледнее и изчезне, така както се бе появил. В нищото.
Името ѝ, Конър го повтаряше неспирно. Не можеше да си поеме въздух, просто не можеше да вдиша – въздухът вонеше на сяра.
Топли ръце отстрани на тялото ѝ, топли устни върху нейните.
– Дай да видя, позволи ми да погледна сега. О, господи, господи. Не се тревожи, скъпа, аз ще се погрижа. Лежи си мирно.
– Мога да ти помогна.
Чу гласа, видя лицето. Същото като на Брана, но по-младо. Спомняше си това лице, помисли си през болката Мийра, през замайването. Помнеше го от младостта си.
– Ще заприличаш на нея след няколко години. Нашата Брана е голяма красавица.
– Лежи спокойно сега. Тийгън, донеси… о, тя вече е тук. Сестра ми донесе останалото, което ми е нужно. Имам дарба за това – обърна се тя към Конър. – Ще ми се довериш ли да се погрижа за нея?
– Да. – Но хвана здраво ръката на Мийра. – Спокойно, скъпа, спокойно, сърце мое, погледни ме. Към мен, гледай мен.
И тя се унесе, потъна в зелените му очи, далеч от болката, от всичко друго, освен него. А той ѝ шепнеше нежни думи, както правеше, когато се любеха.
После Айона – не, Тийгън, най-малката – Тийгън поднесе чаша до устните ѝ и вкусът на напитката върху езика ѝ, надолу към гърлото, бе приятен.
Сега вече си пое въздух, дълбоко и истински, и той имаше същия вкус – на зеленина и на земя, на торфен дим и на билките, които растяха наблизо.
– Добре съм.
– Още малко, само още минутка. Как е могъл да дойде тук? – обърна се Брана към Конър. – Ние сме извън владенията му.
– Но аз не съм. Някак съм го довел със себе си, дал съм му достъп. Било е капан в крайна сметка. Използвал ме е да се добере до теб, Иймън, и до сестрите ти. Довел съм го тук, при вас.
– Не, той използва и двама ни, сънищата ни.
– И въвлече и нас също – обади се Брана. – Вече няма и следа от тъмната му отрова в тялото ти, милейди. Можеш ли да седнеш сега бавно и спокойно?