След като Колийн отиде в кухнята, Мийра набързо грабна няколко снимки в рамки – запечатали моменти от миналото, от детството ѝ, на братята и сестрите ѝ, както и макар това да не я радваше особено, снимки на родителите ѝ заедно.
Загледа се в една, на която двамата стояха усмихнати на фона на разкошните зелени градини на голямата къща, която някога имаха. Красив мъж, помисли си тя, вперила очи в баща си. Хубав, строен, безкрайно чаровен и обаятелен.
И без никаква доблест.
Опакова снимката, за да предпази стъклото на рамката, пъхна я в кашона. Тя може и да бе на мнение, че майка ѝ ще се чувства по-добре без постоянното напомняне за онова, което е било, но животът не беше неин, че да решава.
А целият този живот в момента се побираше в два куфара, ръчна чанта за багаж и три кашона.
Щеше да има и още, ако преместването се окажеше за постоянно, но Колийн още не бе готова дори да мисли за това. Тогава я чакаше още опаковане на багаж, но пък и много по-важно – Мийра бе сигурна в това – предстояха ѝ още много нови неща.
Реши, че е приключила – или почти – и отиде в кухнята. Където завари майка си, седнала до малката масичка, да плаче тихо, заровила лице в ръцете си.
– О, мамо.
– Съжалявам, съжалявам. Не съм направила чай. Чувствам се объркана, Мийра. Целия си живот съм прекарала в Конг и околностите му. А сега…
– Не е далеч. Не отиваш далеч. – Мийра седна и хвана ръцете ѝ. – На по малко от час път е.
Колийн вдигна плувналите си в сълзи очи.
– Но няма да мога да ви виждам с Донал, както сега.
– Отиваш само на гости, мамо.
– Може никога повече да не се върна тук. Всички това си мислите.
След като нямаше голям избор, Мийра се нагърби с вината.
– Всички мислим, че ти ще поискаш така сама, след като прекараш известно време там. Ако останеш в Голуей с Морийн и Шон, и децата, ние ще идваме да те виждаме. Разбира се, че ще идваме. А ако не ти хареса там, винаги можеш да се върнеш тук. Нали ти казах, че ще се погрижа къщата да е свободна и да те чака?
– Мразя тази къща. Мразя всичко в нея.
Слисана, Мийра отвори уста, после побърза да я затвори, понеже не знаеше какво да каже.
– Не, не, не исках да кажа това, не е вярно. – Колийн се залюля леко напред-назад, скрила лице в дланите си. – Обичам градините. Много. Харесва ми да ги гледам – отпред и отзад – и да се грижа за тях. И съм благодарна за къщата, наистина е чудесно местенце.
Колийн извади кърпичка от джоба си и избърса очи.
– Благодарна съм на Финбар Бърк, че ми я дава под маем за половината от цената ѝ, както и на теб, че плащаш наема. И на Донал, че остана с мен толкова дълго. Благодарна съм, че всеки ден поне едно от децата ми се обажда да пита как съм. И че ме водите на малки екскурзии. Знам, че всички сте се наговорили да се преместя в Голуей при Морийн за мое добро. Не съм толкова глупава.
– Изобщо не си глупава.
– На петдесет и пет години съм, а не мога да опека едно агнешко бутче.
След като това предизвика нов прилив на сълзи, Мийра опита друг подход.
– Вярно е, че си ужасна готвачка. Когато се прибирах от училище и усетех аромата на твоето задушено, се питах с какво съм разгневила Господ, та ме наказва така.
Колийн отвори смаяно очи и я зяпа в продължение на минута с мокри от сълзите страни. После се разсмя. Беше лудешки смях, но все пак се смееше.
– Майка ми е още по-зле.
– Възможно ли е изобщо?
– Защо мислиш, че дядо ти нае готвачка? Иначе щяхме да умрем от глад. А и Морийн, Бог да я благослови, не е по-добра от нас.
– Затова хората са измислили готовата храна за вкъщи. – С надеждата, че са приключили с плача, Мийра стана да сложи чайника. – Никога не съм подозирала, че мразиш това място.
– Не го мразя. Не е вярно и беше много неблагодарно от моя страна да го изрека. Имам покрив над главата и градина, с която мога да се гордея. Имам добри съседи, а и ти, и Донал сте наблизо. Мразя само, че това е всичко, което имам – още един наем, който дъщеря ми плаща, за да е близо до мен.
– Не е всичко, което имаш. – Толкова ли е била сляпа, зачуди се Мийра, че да не забележи колко наранена бе гордостта на майка ѝ, задето живее в къща, за която плаща детето ѝ? – Това е само жилище, мамо. Просто едно жилище. Имаш децата си, внуците, които те обичат толкова, че да мислят за щастието ти. Имаш себе си – ужасна готвачка, но страхотен градинар. Ще бъдеш истинско съкровище за внуците.
– Наистина ли?
– О, да. Ще бъдеш търпелива с тях и искрено заинтригувана от постъпките и вълненията им. С родителите е различно, нали? Те все трябва да обмислят дали да разрешат, или забранят нещо, дали да е сега, или по-късно. Длъжни са да налагат дисциплина и да възпитават, освен да обичат и да се грижат за децата си. Ти трябва само да ги обичаш и те ще попият любовта ти като гъбки.