– Имаме негова кръв – от земята и от меча – обади се Фин.
– Това прибавя сила, допълва заклинанието с мрака и именно мрака ще използваме срещу него.
– Покрий ателието, Конър. – Брана отмери сол в купата. – Айона, свещите, ако обичаш. Този път ще го направим всички заедно, тъй като всички сме тук и сме в кръга. Навътре и навън – започна тя, – навън и навътре, тук ние кончината на дявола кроим. – Взе една от медните жички и я огъна във фигурка на човек. – В сенките се крие, в сенките ще го причакаме и хванем в капан. Там ще пламне и ще изгори на пепел, това е нашето заклинание.
Остави медната фигурка на сребърен поднос със стъклениците, голямо кристално кълбо и най-старата си кама.
– Да направим кръга.
Мийра бе ставала свидетел на ритуала десетки пъти, но винаги усещаше да я полазват тръпки по кожата. Как само с едно махване на ръка пламваха големите бели свещи, подредени в широк кръг, и как въздухът сякаш се стаяваше и застиваше неподвижно вътре в този кръг.
После се раздвижваше.
Тримата и Фин застанаха в четирите посоки на компаса и всеки призова стихиите, боговете и богините, своите водачи.
А огънят, който Айона сътвори, гореше в бяло на цяла стъпка над земята, докато сребърната купа висеше над него.
Билки и кристален прах, както и светена вода се изливаха от дланите на Брана и се смесваха в раздвижения от Конър въздух. Черна пръст се отрони от юмрука на Фин, напоена със сълзите на вещица.
И кръв.
– От сърцето смело и вярно. – С ритуалния си нож Айона драсна дланта на Бойл. – да се смеси с моята като едно от двама.
И след като драсна и своята длан, я притисна към неговата.
– Живот и светлина, пламтящи ярко – изрече тя и остави смесената им кръв да покапе в купата.
Конър взе ръката на Мийра, целуна дланта ѝ.
– От сърцето вярно и силно. – Поряза нейната длан, както и своята. – Слей се с моята кръв, за да победим злото. Живот и светлина, пламтящи ярко.
Брана се обърна към Фин и понечи да хване ръката му, но той я дръпна, като вместо това смъкна ръкава на ризата от рамото си.
– Вземи от белега ми.
Тя само поклати глава, но той стисна ръката ѝ с ножа.
– От белега.
– Както кажеш.
Тя сложи острието върху пентаграма – неговото проклятие и наследство.
– Кръвта, която тече от този белег, да се смеси с моята. Бялата и тъмната. – Когато сложи порязаната си длан върху рамото му, плът до плът, кръв до кръв, свещите издигнаха пламъка си високо, а въздухът потрепери. – Черна и бяла, сила и мощ, светлина и живот, пламтящи ярко.
Кръвта потече на тънка струйка надолу по ръката ѝ към купата. Отварата закипя, завихри се, издигна се пушек.
– В името на Сърха и всички преди нея, както и онези, дошли след нея, ние сливаме силите си, за да се изправим в тази битка. Прогонваме те от сенките навън под светлината.
Хвърли медната фигурка в бълбукащата отвара, където тя проблесна в оранжеви, златисти и червени пламъци, чу се гръмовен рев като на вихрушка и в нея отекваха хиляди гласове.
Последва тишина, която бе толкова пълна, че сякаш те разтърсваше.
Брана надникна в купата, въздъхна с облекчение.
– Получи се. Сега е както трябва. Това може да го довърши,
– Да угася ли огъня? – попита я Айона.
– Ще я оставим да къкри на бавен огън поне час, после ще я свалим от огъня, за да се сгъсти. И на Самхейн ще го задавим с нея.
– Значи, свършихме засега? – попита Мийра.
– Свършихме достатъчно, така че имам нужда да се разсея и да пийна чаша хубаво вино.
– Ами добре, ние ще се върнем след минутка. Аз искам само да… – Вече дърпаше Конър навън. – Трябва ми Конър за малко.
– Какво има? – притесни се той, докато тя го стискаше здраво с една ръка и го теглеше навън от ателието към кухнята. – Разстроена ли си? Знам, че ритуалът е доста краен, но…
– Да. Да. Да. – Повтаряше го като молитва, докато го дърпаше през всекидневната и нагоре по стълбите.
– Заради кръвта ли? Вярно е, че изглежда малко жестоко, но те уверявам, че е нужна за състава на отварата, за да запечата заклинанието.
– Не. Да. Господи. Заради всичко! – Задъхана го бутна вътре в стаята му, а после отново към вратата, за да я затръшне.
Тогава впи уста в неговата и устните им направо се сляха в едно от топлината, която струеше от нея.
– О – успя само да възкликне той, най-сетне схванал какво става, докато тя бясно дърпаше пуловера му нагоре през главата.
– Дай ми. – Свали дебелата риза, която носеше под пуловера, и впи зъби в голото му рамо. – Просто ми дай.
Той би забавил темпото – само малко – но тя вече разкопчаваше колана му, а какво може да направи тогава един мъж?
Започна сам да дърпа пуловера ѝ – разсъбличането на една жена бе сред удоволствията на живота – но се заплете в много пъргавите ѝ ръце. Понечи да го разкъса, но после…