– Господи, колко са вкусни. Да продължа, разглеждах в интернет, за да си изясня напълно модела, и след Самхейн се надявам с теб и Мийра да направим истинска обиколка за булчинска рокля.
– С удоволствие. Ами цветята?
– Много мислих и за тях и после осъзнах, че… искам твоите цветя.
– Моите?
– Харесва ми как изглеждат твоите цветя, твоите градини.
Айона отново се изправи и махна с ръка към веселия, килим от цинии, дигиталис, бегонии, латинки.
– Не отделните видове или цветове. А всички накуп, Цялата тази пъстрота и веселие, начинът, който си успяла да ги засадиш, така че да изглеждат свободни и щастливи, и зашеметяващи в същото време.
– Значи, ти трябва Лола.
– Лола?
– Тя е флорист, има ателие в покрайнините на Голуей. Моя клиентка е. Изпращам ѝ цели кофи крем за ръце, защото работата с цветята съсипва ръцете. И често ми поръчва голям брой свещи наведнъж, за да ги аранжира заедно е цветята си на някоя сватба. Прави истински шедьоври от цветя, гарантирам ти. Ще ти дам номера ѝ, ако искаш.
– Искам го. Звучи ми идеално.
Айона погледна към Конър. Клекнал, той гледаше втренчено един картоф, сякаш върху обелката му бе написан отговорът на всички въпроси.
– Предупредих те, че ще те отегча до смърт.
– Не, не е заради теб. Замислих се за семейството, за градините и цветята. И за зюмбюла, който Тийгън ме помоли да засадя на гроба на майка ѝ. Още не съм го направил.
– Прекалено е рисковано да се ходи сега до колибата на Сърха – напомни му Брана.
– Знам. И все пак това бе единствената ѝ молба. Помогна за изцелението на Мийра и единственото, което поиска, бе да посадя цветето.
Брана остави кошницата си, отиде до него и приклекна, за да бъдат лицата им на едно ниво.
– И ще го направим. Ще посадим зюмбюла – цяла поляна зюмбюли, ако поискаш. Ще почетем майка им, която е и наша майка. Но никой от нас няма да доближава дори до гроба на Сърха преди Самхейн. Обещай ми.
– Не бих рискувал живота си, а с него и задачата на всички. Но това ми тежи, Брана. Тя беше само малко момиче. И страшно прилича на теб, Айона. А сега гледам теб
– Обърна се той отново към сестра си, – както гледах дъщерята на Сърха, и виждах как ще изглежда тя след десет години, и каква беше ти, когато бе на нейните години. Толкова много тъга и чувство за дълг имаше в очите ѝ, както твърде често има и в твоите.
– Когато изпълним онова, което сме се заклели да изпълним, тъгата и дългът ще изчезнат. – Тя стисна силно изцапаната му с пръст ръка. – Те ще го усетят, както и ние. Сигурна съм в това.
– Защо не можем да го видим двамата с теб заедно? Или тримата, с Айона? Защо не можем да видим как ще свърши всичко?
– Знаеш отговора. Докато има възможност за избор, краят никога не е решен. Силата, която той има, както и всичко станало досега, това замъглява видението, Конър.
– Ние сме светлината. – Айона стоеше с кофичката си с грахови шушулки, с изцапани с пръст колене на джинсите. Пръстенът, който Бойл ѝ бе дал, блестеше на ръката ѝ.
– С каквото и да ни нападне, в каквато и форма да се появи, ние ще се бием. И ще го победим. Вярвам в това. И го вярвам, защото и ти вярваш – каза тя на Конър. – Защото целият ти живот е водел към тази битка и ти си го знаел, и пак вярваш. Той е противен тиранин и страхливец, криещ се зад силата, заради която е продал душата си на дявола. А кои сме ние? – Тя сложи длан върху сърцето си. – Онова, което ние имаме, идва от кръвта във вените ни и от светлината. Ще го победим с тази светлина и ще го пратим в ада. Убедена съм в това.
– Отлично казано. Ето. – Брана смушка брат си в ребрата. – Това е личната интерпретация на нашата Айона на речта на крал Хенри в деня на свети Криспин.
– Много хубаво го каза. Просто ми е тежко на сърцето. От неспазеното обещание.
– Ще го спазиш – увери го Брана. – Но едва ли само ваденето на картофи с лопатата и мисълта за цветето са виновни за лошото ти настроение – никак не е в стила ти да си кисел. Да не сте се скарали с Мийра?
– Не. Всичко е наред. От време на време се тревожа, че Кеван проявява такъв специален интерес към нея. Когато е някой от нас, можем да отвърнем на оръжията му с подобни, магия срещу магия. Тя има само пъргав ум и мускули, както и меча си, ако го носи.
– И той ѝ служи вярно, освен това носи камъните, които ти ѝ даде за защита, амулетите, които ние ѝ направихме. Това е всичко, което можем да сторим.
– Кръвта ѝ беше по ръцете ми. – Погледна ги сега и видя отново червената кръв на Мийра, а не обикновена черна пръст по дланите си. – Осъзнавам, че не мога да го преживея, да го оставя в миналото и непрекъснато ѝ пиша съобщения – по десет пъти на ден – като си търся някакво глупаво оправдание за това, само да се уверя, че е в безопасност.