– Ти беше в мен – в главата ми. Той не извика името ми, не и този път, но ти ме повика. Чух те да викаш името ми и спрях само за миг. Имах усещането, че стоя на ръба и ме теглят и в двете посоки. После се озовах на пода под теб, така че не знам накъде бих поела.
– Аз знам, и то не само защото в теб няма и следа от слабост. Заради това. – Сведе глава и нежно докосна с устни нейните, безкрайно нежно. – Защото е повече от желание.
Обзе я нервност и в корема ѝ сякаш запърхаха пеперуди.
– Конър…
– Много повече е – прошепна той и завладя устата ѝ.
Нежно, много нежно и полека устните му я подканваха да му се отдаде, съблазняваха я болезнено бавно. Ако силата му идваше от сърцето, то сега той я използваше и я обгръщаше цялата в чиста чувственост.
Можеше да каже не – не, това не е за нея, не може да бъде. Но той вече я водеше уверено нагоре по сладкия път към блясъка и светлината.
Ръцете му, леки като въздуха, галеха тялото ѝ и дори деликатното им докосване подклаждаше огъня в нея.
Тихи, много тихи и разтърсващи, думите му я молеха да повярва в онова, което никога не бе имала. Да има доверие в онова, от което се страхуваше и което отричаше.
В любовта, нейната простота и сила. В постоянството ѝ.
Не беше за нея. Не, това не беше за нея – мислеше си го, но отново се носеше на копринено меките ѝ облаци. Онова, което той ѝ даваше, което ѝ поднасяше и обещаваше, бе неустоимо.
За един момент, за една нощ, тя се отдаде на чувството. И на него.
Затова той вземаше, но с нежност, и даваше още повече в замяна.
Конър вече знаеше, в онзи миг, когато тя стоеше между мрака на Кеван и неговата светлина, тогава бе познал цялата истина за любовта. Бе разбрал, че идва натежала от страх, от рискове. Знаеше, че може да се изгуби в лабиринта ѝ, приемаше това, че ще се бори със сенките ѝ, ще черпи от светлината ѝ и ще живее с върховете и паденията ѝ, с миговете на безоблачно щастие и трудните моменти.
С нея.
Целият им живот като приятели не го беше подготвил за тази промяна, за тази титанична смяна на приятелската обич с чувството, което сега изпитваше към нея.
Единствената. Тя. Която щеше да носи в сърцето си.
Не поиска да чуе от нея същите думи – и те щяха да дойдат после. Засега нейното отдаване му стигаше. Накъсаните ѝ въздишки, потръпването, силното и неравномерно туптене на сърцето ѝ.
Тя се издигна, изплува над вълна от удоволствие – толкова всеобхватно, че сякаш изпълваше цялото ѝ тяло с чиста бяла светлина.
А после той я изпълваше, даваше ѝ още и още, докато сълзи замъглиха очите ѝ. Когато стигна върха и се задържа за няколко безценни мига на онзи искрящ и сияен предел, тя чу гласа му отново в мислите си.
Това е повече, каза ѝ той. – Това е любовта.
– Защо те притеснява толкова?
– Какво? – Мийра го зяпна, после се озърна наоколо. – Къде сме? Това не е ли… колибата на Сърха? Сънуваме ли?
– Повече от сън е. И любовта е много повече от лъжата, която вярваш, че е.
– Колибата на Сърха е, но стои цяла под лианите, които растат около нея. И сега не е време да говорим за любов и лъжи. Той ли ни доведе тук?
Извади меча си, благодарна, че сънят, който беше повече от сън, ѝ го бе дал в ръката.
– Любовта е изворът на светлината.
– Луната е източникът на светлина и можем да сме благодарни, че е пълнолуние, където и когато и да сме. – Бавно се завъртя в пълен кръг, търсейки сенките. – Наблизо ли е? Усещаш ли го?
– Ако не можеш да повярваш, че ме обичаш, то поне трябва да повярваш в моята любов към теб. Никога не съм те лъгал, не и за нещо важно, през целия ти живот.
– Конър. – Прибра обратно меча в ножницата, но лявата ѝ ръка остана върху дръжката му. – да не си изгубил ума си?
– Открих го. – Той ѝ се ухили. – Твоят разум го няма, защото нямаш куража да се осъзнаеш и да го приемеш.
– Аз съм тази с меч в ръка, така че внимавай какви ги приказваш за куража ми.
Той само я целуна, преди да го отблъсне.
– В теб няма и грам слабост. Сърцето ти е по-силно, отколкото си мислиш, и то ще бъде мое.
– Няма да стоя точно тук, за бога, и да си говоря празни приказки с теб. Връщам се.
– Пътят не е натам. – Конър улови ръката ѝ, когато се обърна.
– Много добре знам къде е.
– Не е натам – повтори той. – И още не е време, защото той идва.
Пръстите ѝ стиснаха по-здраво дръжката на меча.
– Кеван?
Конър сложи ръка върху нейната, преди да го измъкне от ножницата, и извади от джоба си белия камък. Той светеше като малка луна в дланта му.
– Не. Иймън идва насам.
Тя го видя да язди към полянката, вече не беше момче, а мъж. Много млад, но висок и строен, и толкова приличаше на Конър, че сърцето ѝ изтръпна.