– О, престани да му се подмазваш само защото е сготвил, и то за първи път от седмици насам. – Брана седна до нея, почеса Кател зад ушите.
– Не е подмазване, ако си гладен. – Айона си напълни чинията. – Днес ще има доста отказани заявки. – Кимна навън към поройния дъжд. – Не просто вали, а е и студено. Обикновено бих съжалявала, но днес си мисля, че на всички ще ни дойде добре малко свободно време.
Опита яйцата. Бяха много… стегнати, реши тя.
– Ако има толкова малко клиенти, колкото предполагам – продължи тя, – сигурно бих могла да си тръгна по-рано. Брана, мога да дойда да поработя с теб, ако искаш.
– Аз трябва да довърша разни лосиони и кремове, за които не ми остана време вчера. Ще ги направя и ще ги закарам в магазина. Но ще се върна до обяд, така мисля. Двамата с Фин сме готови с промените в отварата, която използвахме в нощта на слънцестоенето. Сега е по-силна, но заклинанието има нужда от още обмисляне, както и изчисляването на точния момент, а и целият план, за бога.
– Имаме време.
– Дните си минават. А той става все по-смел. Онова, което опита да направи снощи…
– Не се получи, нали? – спря я Конър. – Къде са сега адските му прилепи? Не са ли само пепел, разпиляна от вятъра и измита от дъжда? А и цялата история ме наведе на някои мисли.
– Намислил си нещо, така ли? – Брана вдигна кафето си.
– Да, и имам да ви разказвам нещо. Потърсих Иймън в сънищата си, както и той мен. Намерихме се.
– Видял си го отново.
Той кимна на Айона.
– Видях го и взех Мийра в съня. Той беше вече мъж, около осемнайсетгодишен, тъй като каза, че за него са минали пет години от последната ни среща. Неговата Брана има две деца и трето на път, а Тийгън е бременна с първото си.
– Тя беше бременна – Тийгън – добави Айона, – когато я видях в моя сън.
– Спомням си, така че за мен това е бил същият момент, както и за теб, в техния свят. И аз, както и ти, се озовах до колибата на Сърха.
– Знаеш, че не бива да ходиш там – сопна му се Брана, – насън или наяве.
– Не мога да ти кажа със сигурност дали е било по моя, или по негова воля, защото наистина не знам. Но знаех, че сме в безопасност там, в онзи момент, иначе щях да се оттегля. Не бих рискувал живота на Мийра отново.
– Добре. Добре тогава.
– Върнали са се у дома – продължи той, докато мажеше обилно конфитюр върху филийката си, – но радостта им е примесена с тъга. Знаят, че ще се изправят в битка с Кеван и че няма да спечелят, няма да го унищожат, понеже сега е в нашето време, в нашия свят. Казах му, че сме шестима и че един от нас носи кръвта на Кеван.
– И той как го прие? – зачуди се Брана.
– Той ме познава. – Конър тупна леко с юмрук върху сърцето си. – И ми има доверие. Затова вярва и на хората с мен, а Фин е един от нас. Носеше кристала, който му дадох, както и амулета, който и двамата имаме. А аз носех камъка, който той ми даде, и когато го извадих, блестеше в ръката ми. Права беше, Брана. В него има сила.
– Е, не бих го сложила в прашка, за да се правя на Давид срещу Голиат с Кеван, но е хубаво да е с теб.
– И аз така мисля. И още нещо, в мен беше зюмбюлът.
– Цветето на Тийгън – обади се Айона.
– Засадих го, полях го с кръвта си и с влага от въздуха. И цветята покриха гроба на Сърха.
– Удържал си на думата си. – Айона го погали по рамото. – И си им дал нещо важно за тях.
– Казах му, че ние ще сложим край, защото вярвам, че ще бъде така. Мисля, че научих и нещо, което сме пропуснали на слънцестоенето. Музиката – добави той – и насладата от нея.
– Музиката – повтори Айона, докато Брана се облегна замислено на стола си.
– Какво го притегли тук снощи, толкова разгневен и дързък? Нашата светлина, вярно, ще използваме това. Ние самите, разбира се. Но снощи имаше музика, а тя също носи светлина.
– Весела мелодия – каза Айона.
– Така е. Това го заслепява – изправя се с ярост срещу веселието. Защо да не можем да го уловим чрез него?
– Музика. Свирехме и онази нощ миналата пролет, помниш ли, Айона? Само трите с теб и Мийра. Извадих цигулката си, свирихме и пяхме, докато той дебнеше навън, в сенките и мъглата. Привлечен е от нея – каза Брана, – от музиката, макар да я мрази, както и това, че можем да я създаваме.
– Помня.
– О, мисля, че мога да поработя върху това. – Брана присви очи, стисна устни. – Да, ще я прибавим към отварата. Добро хрумване, Конър.
– Гениално е – допълни Айона.
– Съгласен съм с теб. – Ухилен широко, Конър изгълта и последните яйца от чинията си.
– Сигурна съм, че и Мийра смята така.
– Може да се съгласи, когато ѝ кажа. Хрумна ми едва тази сутрин – добави той, – а тя адски бързаше.