– Не може да си тук.
– Един баща винаги може да си вземе почивен ден, за да бъде със своята принцеса. – Все така усмихнат, той докосна показалец до носа си. – Няма да мине много време и всички младежи в графството ще се тълпят наоколо, тогава няма да имаш никакво време за стария си татко.
– Винаги ще имам.
– Моето мило момиче. – Хвана я за ръка и я пъхна в свивката на лакътя си. – Красивата ми циганска принцеса.
– Ръката ти е толкова студена.
– Ти ще я стоплиш.
Заедно тръгнаха да се разхождат по каменните алеи, край розовите храсти и нежните кремави цветове на калиите, чистите сини цветчета на лобелията, под лъчите на слънцето, което блестеше като вътрешността на натрошени перли.
– Дойдох само да те видя – подхвана той с онзи поверителен тон и скришното намигване, които използваше, когато имаше да ѝ каже нещо тайно. – Всички са в къщата.
Тя погледна нататък, към триетажната тухлена къща, боядисана в бяло, както бе поискала майка ѝ. Около просторната тераса имаше още градини, които преминаваха в равна зелена морава, където майка ѝ обичаше да прави чаени партита в слънчевите летни дни.
С малки сандвичи и кексчета с глазура.
Там беше и стаята ѝ, помисли си Мийра и вдигна очи. Да, стаята ѝ беше там горе, с френските прозорци и малкото балконче. Балконът на Жулиета, както го наричаше баща ѝ.
Наистина беше неговата принцеса.
– Защо всички са вътре? В такъв прекрасен слънчев ден. Да си направим пикник! Госпожа Ханигън може да ни направи банички, ще си вземем сирене и хляб, и кексчета с конфитюр.
Тя искаше да изтича до къщата и да извика всички навън, но той я дръпна настрани.
– Денят не е подходящ за пикник.
За миг ѝ се стори, че чува трополенето на дъжда по земята, а когато вдигна очи, забеляза сянка да закрива слънцето за миг.
– Какво има, тате?
– Няма нищо. Ето, заповядай. – Откъсна роза от един храст, подаде ѝ я. Тя я подуши, усмихна се на меките бели листенца, които погалиха бузата ѝ.
– Ако не пикник, можем ли тогава да похапнем торта с чай? Щом си у дома, имаме повод за празнуване.
Той поклати глава бавно, тъжно.
– Съжалявам, но няма да има парти.
– Защо?
– Никой не иска да те види, Мийра. Всички знаят, че ти си виновна.
– Виновна? За какво? Какво съм направила?
– Общуваш и заговорничиш с вещери.
Той се обърна, сграбчи здраво раменете ѝ. Сега сянката премина по лицето му и страх скова сърцето ѝ.
– Общувам? Заговорнича?
– Кроиш планове и заговорничиш заедно с дяволски изчадия. Легнала си с един от тях като развратница.
– Но… – Главата ѝ беше замаяна, чувстваше се объркана и унесена. – Не, не, ти не разбираш.
– Разбирам повече от теб. Те са прокълнати, Мийра, и ти с тях.
– Не – умоляваше го тя, сложила ръце на гърдите му. Студени, също толкова студени като ръцете му. – Не бива да го казваш. Не го мислиш.
– Казвам го. И го мисля. Защо мислиш, че заминах? Заради теб, Мийра. Избягах от теб. Егоистична зла кучка, която жадува за сила, каквато никога няма да притежава.
– Не съм такава! – Шокът, като удар в корема, я накара да залитне крачка назад. – Не съм!
– Посрами ме и не можех да гледам лицето ти.
Сега захлипа наистина, а после простена, когато бялата роза в ръката започна да кърви.
– Това е твоето зло дело – каза той, когато тя я хвърли на земята. – Унищожаваш всички, които обичаш. Всички, които те обичат, ще бъдат ранени и ще загинат. Или ще избягат като мен. Избягах от теб, засрамен и отвратен. Чуваш ли как плаче майка ти? – попита той. – Плаче неспирно, задето е наказана с такава дъщеря, която предпочита дяволските изчадия пред собствените си роднини. Ти си виновна.
По страните ѝ се стичаха сълзи – на срам, вина и тъга. Сведе глава и забеляза розата, потънала в локвичка от собствената ѝ кръв.
А дъждът, осъзна тя, валеше силно и обилно.
Дъжд.
Залитна леко, чу песента на птичката в черничевото дърво и фонтана, който се плискаше весело.
– Татко…
Крясъкът на сокола прониза въздуха.
“Конър, помисли си тя, Конър.”
– Не. Не съм виновна аз.
Подгизнала от дъжда, освободена от крясъка на сокола, тя замахна с лопатата. Макар да го изненада, той успя да отскочи, така че тя само профуча край лицето му.
Което вече не беше лицето на баща ѝ.
– Върви в ада. – Замахна отново, но земята сякаш се надигна под краката ѝ. И в този миг усети как нещо пробожда сърцето ѝ.
Извика силно от болката и Кеван оголи зъби в зловеща усмивка. После се разтвори в мъглата.
Тя успя да направи колеблива крачка напред, после още една. Земята продължаваше да се люлее, небето се вихреше и въртеше над главата ѝ.