Някъде отдалеч, през дъжда и мъглата, чу някой да вика името ѝ.
“Една стъпка, казваше си тя, после още една.”
Чу сокола, видя коня като сиво петно, което се носеше вихрено през мъглата, а след него бягаше кучето.
Видя Бойл, който тичаше към нея, сякаш самият дявол беше по петите му.
И докато светът се въртеше все по-вихрено около нея, забеляза с учудване как Конър скача от голия гръб на Аластар.
Викаше нещо, но бученето в главата ѝ заглуши звука.
Сенки, помисли си тя. Свят на сенки.
Приближиха се към нея и я погълнаха.
Плуваше сред тях, давеше се, потъваше. Чу смеха на баща си, жесток, толкова жесток.
Ти си виновно, егоистично, безсърдечно момиче. Нямаш нищо. Ти си нищо. Не чувстваш нищо.
Ще ти дам сила, обещаваше ѝ Кеван с глас като милувка. – Това искаш наистина, за това копнееш и жадуваш. Дай ми кръвта му и аз ще ти дам сила. Отнеми живота му и аз ще ти дам безсмъртие.
Тя се бореше, опитваше се да си пробие път през сенките обратно към светлината, но не можеше да помръдне. ; Чувстваше се вързана здраво, прикована към дъното от сенките, които ставаха все по-гъсти и по-гъсти, така че вече ги поглъщаше с всяко ново вдишване.
Всеки дъх бе по-студен. И по-тъмен.
Прави каквото ти казва, подкани я баща ѝ. – Вещерът не значи нищо за теб, ти не означаваш нищо за него. Убий вещера. Спаси себе си. Ще се върна при теб, принцесо.
И тогава Конър ѝ протегна ръка. Той сияеше в сенките, очите му грееха като зелени изумруди.
Ела с мен. Върни се при мен. Нуждая се от теб, сърце мое. Върни се при мен. Хвани ръката ми. Трябва само да хванеш ръката ми.
Но тя не можеше – нима той не виждаше – не можеше. Зад нея се чуваше ръмжене и тракане на челюсти, но Конър I само ѝ се усмихваше.
Разбира се, че можеш. Ръката ми, скъпа. Не гледай назад сега. Просто хвани ръката ми. Върни се при мен.
Болеше, толкова болеше да вдигне тежката си ръка, да се освободи от въжетата, които не можеше да види. В него имаше светлина и топлина, а тя отчаяно се нуждаеше и от двете.
Изхлипай вдигна ръка, пресегна се към неговата. Сякаш я теглеше за върховете на пръстите от гъста кал. Теглеше я сантиметър по сантиметър, болезнено, докато противоположни сила я дърпаше назад.
Държа те, каза Конър и очите му не се откъсваха от нейните. – Няма да те пусна.
После сякаш експлодира, изскочи като коркова тапа от бутилка, излезе на светло.
Гърдите ѝ горяха, изгаряха, сякаш сърцето ѝ се бе превърнало в горещ въглен. Когато се опита да си поеме въздух, той опари гърлото ѝ.
– Полека, спокойно. Дишай бавно. Бавно. Вече си при нас. В безопасност си. Тук сме. Шшшт, спокойно, шшшт.
Някой хлипаше мъчително, сърцераздирателно. Отне ѝ няколко минути да осъзнае, че звуците идват от нея.
– Държа те. Всички сме до теб.
Завъртя лице и се сгуши в рамото на Конър. Господи, господи, уханието на тялото му бе като свежа глътка вода след пожар. Той я вдигна.
– Ще я заведа у дома.
– Моята къща е по-близо – чу тя да казва Фин.
– Ще остане у дома, докато всичко приключи, но благодаря все пак. Сега ще я заведа вкъщи. Но нали ще дойдеш и ти? Когато можеш, ще дойдеш ли?
– Знаеш, че ще дойда. Всички ще дойдем.
– С теб съм вече, Мийра. – Тя чу гласа на Брана, усети ръката ѝ да гали косата ѝ, бузата. – До теб съм.
Искаше да проговори, но нищо не излизаше от устните ѝ, освен ужасяващите и разкъсващи ридания.
– Върви с тях – обади се Бойл. – Тръгвай, Айона. Трябва и тримата да сте с нея. Аз ще се погрижа за Аластар. Вземи пикапа и върви с тях.
– Ела по-скоро.
Мийра извърна глава и видя Айона да тича към пикапа на Бойл, да сяда зад волана. Тичаше под дъжда, през леката мъгла, докато светът се люлееше напред-назад, напред-назад, като палубата на кораб по време на буря.
А болката в гърдите ѝ, в гърлото, във всяка частица от тялото ѝ я изгаряше като огъня на преизподнята.
Зачуди се дали не е умряла. Дали не е умряла прокълната, както бе казал баща ѝ, който не бе нейният баща.
– Шшшт, тихо – отново зашепна Конър. – Жива си и в безопасност, с нас си. Почини си, скъпа. Само си почини сега.
След тези негови думи тя потъна в топлината на съня.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Чуваше гласове, мърморене – тихо, утешително. Усещаше ръце, които я докосват леко, нежно. Сякаш се носеше върху мека постеля от въздух, заобиколена от уханието на лавандула и восъчни свещи. Окъпана в светлина, тя потъна в покой.
Мърморенето се превърна в думи, неясни и заглушени, сякаш ги чуваше под вода.
– Сега се нуждае от почивка. Тишина и почивка. Нека лечението да подейства. – Гласът на Брана. Звучеше уморено.