– Върна си донякъде нормалния тен на лицето, нали? – И Конър, разтревожен, неуверен.
– Тя е силна, Конър. – Сега говореше Айона, леко дрезгаво, сякаш беше сънена или плакала дълго. – Ние също.
После отново се унесе, носеше се в пространството, рееше се в успокояваща тишина.
Събуждането беше като сън.
Видя Конър да седи до нея със затворени очи, а лицето му бе осветено от пламъка на свещите, които бяха из цялата стая. Сякаш бе нарисуван в бледи, златисти тонове.
Първата ѝ съзнателна мисъл бе, че е нелепо един мъж да е толкова красив.
Понечи да изрече името му, но преди да успее да проговори, очите му се отвориха и се впериха право в нейните. Разбра по цвета им, по искрящото зелено, че не грее само от пламъка на свещите.
– Ето те и теб. – Когато се усмихна, това напрежение се стопи и остана само Конър, и светликът на свещите. – Лежи спокойно и тихо, само за малко.
Протегна длани над лицето ѝ, затвори отново очи, докато плавно движеше ръце надолу, над сърцето и отново нагоре.
– Добре. Така вече е добре.
Махна нещо от челото ѝ, от ключицата ѝ, след което остана само леко гъделичкане.
– Какво беше това? – Нейният глас ли е това? Това прегракнало ръмжене?
– Целебни камъни.
– Болна ли съм?
– Беше, но вече си добре.
Той я повдигна леко, махна още камъни изпод гърба ѝ, ръцете, сложи ги в една торбичка и я завърза здраво.
– Колко време спах?
– О, почти шест часа, не е много, предвид всичко.
– Шест часа? Но аз бях… бях…
– Не се опитвай да си спомниш още. – Тонът му беше бодър и отсечен и я накара да се намръщи. – Още си малко замаяна, чувстваш се слаба и объркана. Но това ще мине, обещавам ти. Ето, изпий това. Брана го остави да го изпиеш цялото веднага щом се събудиш.
– Какво е?
– Каквото ти е нужно.
Повдигна я на възглавниците, преди да махне тапата от тънка бутилка, пълна с червена течност.
– Всичкото ли?
– Да. – Сложи бутилката в ръцете ѝ и я подкрепи, докато я сложи до устните си. – Бавно, но до последната капка.
Беше се подготвила за лекарство, а вместо това отпи прохладна и приятна течност.
– Има вкус на ябълки заедно с цветовете и всичко останало.
– И това има вътре. Изпий всичко, скъпа. Нужна ти е всяка капка.
Да, в бузите ѝ имаше руменина сега, помисли си Конър. И очите ѝ бяха натежали, но ясни. Не се взираха сляпо, както докато бе в магията на Кеван, когато лежеше безжизнена на мократа трева.
Образът изникна за миг в съзнанието му, разтрепери ръцете му. Затова той го отблъсна настрани, вгледа се в нея.
– После ще хапнеш нещичко. – Използваше цялата си воля, за да остане гласът му спокоен и да вложи малко бодрост в него. – Брана е приготвила бульон и ще видим как ще ти се отрази той и малко чай най-напред.
– Мисля, че съм ужасно гладна, но не съм много сигурна. Имам чувството, че съм тук само наполовина. Но съм по-добре. Напитката беше хубава.
Подаде му бутилката и той я остави настрани внимателно, като че ли държеше бомба.
– Следва храна. – Успя да се усмихне, преди да допре устни до челото ѝ. После не можа да помръдне.
Усети го как трепери, пресегна се да улови ръката му. Той стисна нейната толкова силно, че тя прехапа устни да не изохка.
– Зле ли беше?
– Вече е добре. Всичко е наред. О, господи.
Притисна я до себе си много силно. Би я погълнал цялата, ако можеше.
– Всичко е наред вече, добре сме – повтаряше го отново и отново за собствено успокоение, както и заради нея. – Не разбирам как е могъл да проникне отвъд защитата. Не е била достатъчно здрава. Не съм я направил достатъчно здрава. Взел е огърлицата ти, а не съм вярвал, че може. Взел ти я е и ти отне дъха. Трябваше да направя много повече. Ще го направя.
– Кеван. – Не можеше да си спомни съвсем добре. – Аз бях… обръщах тор. За компоста. А после… не бях там. Не мога да си спомня.
– Не се тревожи. – Той погали косата ѝ, бузите. – Ще си спомниш, когато си по-силна. Ще ти направя друга огърлица, по-силна. Ще накарам другите да ми помогнат, след като онази, която ти направих, не е била достатъчна.
– Огърлицата. – Тя се пресегна към шията си, където би трябвало да бъде. Спомни си. – В якето ми е. Аз я свалих, нали така?
Докато се мъчеше да си спомни, Конър бавно се отдръпна.
– Ти си я свалила?
– Толкова бях ядосана. Свалих я и я пъхнах в джоба на якето. Скарах се с горкия Мик и е всички други също, затова Бойл… Да, Бойл ме изпрати на купчината с компост. Облякох си едно от работните якета и оставих моето вътре.
– Изобщо не си я носила? Ами амулетите в джоба ти, които ти направих?