– В джоба ми са – в якето, което оставих в конюшнята. Не помислих изобщо, защото… Конър.
Той рязко се изправи и по лицето му тя прочете само ледена ярост.
– Свалила си я, оставила си я, защото съм ти я дал аз.
– Не. Да. – Всичко беше толкова объркано. – Не мислех трезво, не разбираш ли? Толкова бях ядосана.
– Защото съм влюбен в теб, ти си толкова ядосана, че излизаш навън без защита.
– Не мислех по този начин. Изобщо не мислех. Беше глупаво. Безкрайно глупаво от моя страна. Конър…
– Добре, всичко свърши и вече си в безопасност. Ще изпратя Брана да ти донесе бульона.
– Конър, не си тръгвай. Моля тя, нека…
– Нужна ти е тишина, за да завърши лечението ти. Аз не мога да съм тих сега, затова не мога да съм близо до теб.
Излезе и затвори вратата след себе си.
Тя се опита да стане, но краката просто не я държаха, Сега тя, която толкова се гордееше със силата и доброто си здраве, се наложи да пълзи към леглото си като инвалид.
Легна обратно, дишаше на пресекулки, кожата ѝ бе лепкава от пот, а сърцето и умът ѝ препускаха бясно, докато си мислеше какви последици можеше да има стореното от нея в изблик на гняв.
Когато Брана се появи с таблата, направо ѝ идваше да се разплаче от яд.
– Къде отиде?
– Конър ли? Нуждае се от малко въздух. Седя до теб с часове.
Брана нагласи таблата – специална табличка с крачета, които да я закрепят върху скута на немощния и слаб болник. Мийра я изгледа с огромно отвращение.
– Ще се почувстваш по-здрава, след като пийнеш чай и малко бульон. Нормално е да изпитваш слабост и замаяност сега.
– Чувствам се, сякаш съм боледувала години наред. – Вдигна поглед и преглътна собствените си тревоги, за да види умората и притеснението в очите на Брана. – Лош пациент съм, нали? Никога не съм била болна за повече от няколко часа. Ти се погрижи за това. Винаги се грижиш за мен. Съжалявам, Брана. Много съжалявам за станалото.
– Стига глупости. – С уморени очи, разрошена коса, завързана на опашка, Брана приседна на ръба на леглото. – Ето, хапни малко от бульона. Това е следващата стъпка.
– Към какво?
– Към завръщането ти.
Понеже искаше това – нямаше как да оправи нещата с Конър, ако не можеше дори лъжицата да вдигне – тя започна да яде. Първата хапка ѝ се стори като амброзия.
– Мислех си, че съм зверски гладна, но не усещах нищо по-специално. Чудесно е да изпитваш глад, а това тук е великолепно. Не мога да си подредя мислите. Спомням си всичко, почти, доста ясно, докато не тръгнах обратно към конюшнята, а после ми е мъгляво.
– Когато отново се почувстваш на себе си, ще си спомниш. Това е вид защита.
– О, господи. – Мийра затвори изведнъж очи и ги стисна здраво.
– Боли ли те? Скъпа…
– Не, не е такава болка. Брана, направих нещо много глупаво. Бях разстроена, в гадно настроение, затова просто не мислех трезво. Конър… ами той каза, че ме обича. Онази любов, която води до сватба и бебета, и къща на хълма, и това просто ме разстрои до дъното на душата ми. Аз не съм подходящият човек за такова нещо – всеки го знае.
– Никой не знае нищо подобно, но няма да споря, че ти си мислиш така. Трябва да се успокоиш, Мийра. – Брана погали с ръка крака ѝ. – Почивай си спокойно сега, за да помогнеш за оздравяването си.
– Не мога да съм спокойна и да си почивам, докато Конър ми е толкова ядосан, колкото никога не е бил. И дори нещо по-лошо, много по-лошо.
– Защо да ти е ядосан?
– Аз я свалих, Брана. – Пръстите ѝ потъркаха шията, където трябваше да е огърлицата. – Не мислех, кълна ти се. Бях погълната от гнева си. Затова свалих огърлицата, която той ми даде, и я пъхнах в джоба си.
Ръката, която я галеше успокоително, застина.
– Онази с мъниста от син халцедон, нефрит и яспис? – внимателно изрече Брана.
– Да, да. Просто я пъхнах в джоба си заедно с амулетите. Скарах се с всички, които работеха наоколо, докато накрая на Бойл му дойде до гуша от мен. Прати ме навън при компоста и понеже работата е мръсна, а и валеше като из ведро, смених якето си с едно от работните. Не помислих, дори не се сетих, че съм свалила огърлицата, разбираш ли? Не бих излязла без нея. Кълна ти се, дори и бясна, не бих го направила нарочно.
– Свалила си огърлицата, която ти е дал с любов, която ти е дал за защита, на теб, жената, която обича. Ранила си го в сърцето, Мийра.
– О, Брана, моля те. – Тя изхлипа, докато си поемаше въздух, щом Брана стана и отиде до прозореца, където се загледа в мрака навън. – Моля те не ме отблъсквай.
Брана се извърна рязко, в очите ѝ блестеше гняв.
– Това са ужасни и жестоки думи.
Цветът отново се оттегли напълно от лицето на Мийра.
– He. He. Аз…