– Каза нещо ужасно безсърдечно и егоистично. Ти си ми приятелка, почти сестра, освен по кръв, откакто се помня. И въпреки това можеш да си помислиш, че ще те отблъсна?
– Не. Не го мисля. Толкова съм объркана, всичко в мен е наопаки.
– Сълзите ще ти се отразят добре. – Брана кимна и сега гласът ѝ бе рязък. – Не плачеш често, а сега ще ти подействат целебно. Като пречистване. В тази къща има петима души – не, не е съвсем вярно, след като ти се събуди, Айона и Бойл отидоха да ти опаковат багажа.
– Багажа…
– Тихо. Не съм свършила. Тези петима те обичат и никой от тях не заслужава да си помислиш, че ще престане да те обича само защото си направила нещо лошо.
– Съжалявам. Много съжалявам.
– Знам. Но аз съм тук, Мийра, стоя между теб и Конър, обичам и двама ви. Той винеше себе си, разбираш ли, че не ти е дал достатъчно здрава защита.
– Знам. – Гласът ѝ пресекваше и трепереше при всяка дума. – Каза ми. Спомних си. Казах му. Той ме напусна.
– Напуснал е стаята, Мийра, каква глупачка си само. Това е Конър О’Дуайър, няма по-добър, по-верен и великодушен човек на света от него. Не е проклетият ти баща и изобщо не прилича на него.
– Не исках да кажа… – Всичко се върна в съзнанието ѝ в един миг, а силата и яркостта на образите я остави без дъх.
– Спокойно. Стой спокойно. – Брана се втурна към нея, стисна я за ръцете, спря паниката ѝ. – Само дишай бавно, спокойно. Гледай ме в очите, право в очите. Спокойно, поеми въздух.
– Спомням си.
– Първо се успокой. Никой няма да те нарани тук, няма мрак. Пречистили сме свещите, сложили сме билки и кристали. Това е убежище. Място на покой.
– Спомням си – повтори тя уверено. – Той беше там.
– Сега малко ще си починеш, колкото и да ми се иска да науча всичко, ще почакаме, докато се съберем всички. Ще го разкажеш само веднъж.
А и Конър, помисли си Брана, заслужаваше да чуе цялата история.
– Онова, което ми стори? Можеш ли да ми кажеш какво беше? Колко опасно беше?
– Първо си изгълтай бульона.
Нетърпелива и донякъде по-уверена, Мийра вдигна . Купичката, изпи всичко до дъно. И така разсмя Брана.
– Сега стана тя каквато стана.
– Кажи ми… О!
Сякаш усети токов удар или един хубав, бърз оргазъм, или я улучи светкавица. Енергията я прониза до последна– » та клетка, разтърси я цялата.
– Какво е това?
– Нещо, което трябваше да изпиеш бавно, но ти не действаш така.
– Мога да спринтирам оттук до Дъблин и обратно. Благодаря ти.
– Моля. Ще оставим това за после. – Брана предпазливо отмести чая далеч от обсега ѝ.
– Бих могла да изям цяла крава и пак ще имам място за, десерт. – Пресегна се и хвана Брана за ръката. – Съжалявам. Искрено.
– Знам. Вярвам ти.
– Кажи ми, моля те, какво ми стори той? Отрова ли беше, като при Конър?
– Не, не беше. Била си открита и беззащитна и той го е знаел. Използвал е сенките, мисля, че така е блокирал всички ни за известно време. Но те се разсеяха достатъчно бързо, защото явно не може да удържа тази “кутия”, както я нарича Конър, затворена задълго. Всички се притекохме. Сигурно и това е усетил, затова е действал бързо и жестоко. Заклинанието, което ти е направил, може да се оприличи на Спящата красавица, но не е красиво като приказката. По-скоро е като смъртта.
– Аз… Той ме е убил.
– Не, не е толкова просто. Беше спрял дишането ти, сърцето ти. Това е вид парализа, която всеки, който не е запознат, би взел за смърт. Без намеса тя може да продължи дни или седмици. Дори години. А после ще се събудиш.
– Какво, като зомби ли?
– Ще се събудиш, Мийра, и ще полудееш. Ще драпаш със зъби и нокти да си пробиеш път навън, ако можеш, или ще умреш в лудостта си. Или… той може да дойде при теб, когато си пожелае, и да те направи своя робиня.
– Тогава ще съм мъртва – заяви Мийра. – Всичко, което съм, би умряло. Не би могъл да ми причини това, ако носех защитата, която Конър ми даде.
– Не. Би могъл да те нарани, да се опита да те привлече към себе си, но не би могъл да ти направи заклинание, докато си под защита. – Тя замълча за миг. – Конър вдъхна живот обратно в тялото ти. Стигна пръв до теб. Върна те обратно – дишането ти, сърцето. После всички действахме заедно, докато те изтегляше от съня. Макар и само за няколко минути, Мийра, ти беше потънала дълбоко. Само хлипаше, хлипаше и трепереше. Наложи се той отново да те приспи в целебен сън, за да стоиш мирно, докато ние си свършим работата.
– Свещите, кристалите, билките. Думите. Чувах ви – теб, Конър и Айона.
– Фин също – за малко.
Петима души, които я обичаха, помисли си Мийра, които се бяха поболели от мъка и страх, защото тя се бе държала като глупачка.