Конър остана на мястото си.
– Брана позволи ли ти да станеш и да се разхождаш?
– Да. Конър…
– Най-добре е да разкажеш какво се случи пред всички, наведнъж.
– Така и ще направя. Конър, моля те, прости ми. Трябва да ми простиш. Няма да го понеса, ако не го направиш, няма да понеса мисълта, че съм съсипала всичко. Сгреших, сбърках и ще направя всичко, каквото и да поискаш от мен, за да оправя нещата между нас.
Срамът ѝ, тъгата ѝ се изляха в думите ѝ, потекоха към него и го заляха. Но той все още не можеше да направи крачка към нея.
– Тогава ми отговори искрено на един въпрос.
– Няма да те лъжа, каквото и да ми струва. Никога не съм те лъгала.
– Мислиш ли, че може да съм използвал огърлицата, която ти дадох, за да те задържа при себе си, да те накарам да изпитваш чувства към мен? Затова ли я свали?
Мъката ѝ бе заменена от искрен шок, който я накара да залитне крачка назад.
– О, не, господи, не. Никога не би направил такова нещо. Никога не бих помислила подобно нещо, не и за теб. Никога, Конър, заклевам се в живота си.
– Добре. – Това, поне засега, спря най-силното кървене на раненото му сърце. – Успокой се.
– Беше гневен изблик – каза тя, – гняв и… страх. – “Честност, бъди честна” – нареди тя сама на себе си. – Страхът преобладаваше, а това доведе до още по-силен гняв и слети в едно, ме ослепиха и заглушиха напълно здравия ми разум. Кълна ти се, заклевам се, не съм имала намерение да излизам навън без нея. Толкова бях ядосана и раздразнена, че когато Бойл ме изрита, смених якето и изобщо не се сетих, че съм оставила всичките си амулети в другото.
Тя замълча, притисна пръсти до очите си.
– Прочети мислите ми. Влез вътре… – Тя премести пръсти върху слепоочието си. – Виж мислите ми, там ще намериш истината.
– Вярвам ти. Знам кога ми казват истината.
– Ще ми простиш ли?
Толкова ли беше трудно за нея да помоли за прошка, колкото и за него да чуе молбата ѝ? Каза си, че вероятно е така. Но първо трябваше да си изяснят всичко, преди да отговори.
– Дадох ти нещо важно за мен, защото ти си важна.
– А аз бях небрежна с него и с теб. Моето невнимание можеше да навреди на всички. – Направи крачка към него. – Прости ми.
– Давам ти любовта си, Мийра, онази любов, която никога не съм давал на друга. Но ти не я искаш.
– Не знам какво да правя с нея, а това е различно. И се страхувам. – Притисна и двете си ръце към сърцето. – Страхувам се, защото не мога да спра онова, което се случва с мен. Ако не ми простиш, ако не можеш да го направиш, мисля, че нещо вътре в мен ще умре от мъка.
– Прощавам ти, разбира се.
– Не те заслужавам.
– О, Мийра. – Произнесе името ѝ с въздишка. – Любовта не е награда, която се дава за заслуги, или нещо, което можеш да си вземеш обратно, когато другият направи грешка. Тя е дар – колкото за онзи, комуто я дават, толкова и за даващия. В деня, в който я приемеш, задържиш в сърцето си, ще спреш да се страхуваш.
Той поклати глава, преди тя да успее да отвърне.
– Достатъчно е. Сега си по-изморена, отколкото съзнаваш, а тепърва трябва да разкажеш цялата история. Трябва да поседнеш и да видим какво е сготвила Брана. Господи, толкова дълго време мина от закуската.
Когато той се приближи до нея, Мийра се пресегна към ръката му.
– Благодаря ти. За светлината, за въздуха, за живота си. И също ти благодаря, Конър, за твоя дар.
– Е, това вече е добро начало – увери я той и я поведе към кухнята.
Тя разказа историята на пресекулки, докато загребваше лакомо от спагетите с кюфтенца, които бяха от любимите ѝ. Сякаш не можеше да се насити на храната и алкохола – макар че дори няколко глътки вино я замаяха.
– Най-добре остани на вода тази вечер – посъветва я Брана.
– Мисля, че дълбоко в себе си знаех, че не е истина, но всичко изглеждаше, усещаше се, ухаеше и звучеше толкова реално. Градините, фонтанът, алеите – точно както ги помня. Къщата, костюмът, който баща ми носеше, начинът, по който опираше показалец до носа си.
– Защото е направил заклинанието от твоите спомени и образи. – Фин ѝ сипа още вода.
– И ме наричаше принцеса. – Мийра кимна. – Винаги ме караше да се чувствам като такава, когато ми обръщаше специално внимание. Той беше…
Болеше я да говори за това.
– Той беше радостта и веселието в дома ни, нали разбирате. Гръмкият му смях, това, че тайничко ни даваше допълнителни джобни пари или парченце шоколад, ся кеш е някаква споделена тайна. Боготворях го и всичко това се върна с пълна сила, всички чувства, докато се разхождахме из градината, а в клоните на черницата пееше птичка.
Наложи се да спре за миг, да се стегне.
– Боготворях го – повтори тя, – но той ни изостави – изостави мен – без дори да се обърне назад. Измъкна се като крадец в нощта, а после се оказа, че наистина е такъв, понеже беше взел всичко ценно от къщата. Но там, в градината, всичко беше както преди. Слънцето грееше, цветята бяха пъстри, чувствах се щастлива. После той ми се нахвърли изведнъж. Каза, че ме е изоставил, защото съм се сприятелила с вас. Посрамила съм го, като съм общувала и заговорничила – думите са негови – с вещери. Че съм прокълната заради това.