Танит Ли
Магията на Волкхавар
Когато златната колесница на слънцето, теглена от шест жълти коня, които издишаха през ноздрите си розов дим, почти достигаше хоризонта, навън се спускаше здрач и като тъмна вдовица хвърляше булото си над земята. Много преди този час Шайна, робинята, се връщаше в долината с козите на господаря си.
През пролетта тя не водеше козите на паша в планината всеки ден. Това бе работа на младия Аш, сина на господаря. Но той често се напиваше и затова всеки пети или шести ден, докато младият Аш лежеше и хъркаше под завивката от меча кожа, предизвиквайки съжалението на всички демони в къщата, жената на стария Аш викаше робинята и я изпращаше с козите.
Шайна приемаше безропотно задачата. Господарите й не обичаха тя да седи по възвишенията без никаква работа, докато е с козите. Караха я да взима със себе си дрехите за пране и кърпене, което означаваше, че трябваше да носи на гърба си тежка кошница, докато се изкачва и спуска на връщане от планината. Непрекъснато се налагаше да следи с поглед козите и ръцете й да са свободни, защото животните бяха доста диви и често го доказваха. И въпреки това в планината беше хубаво. През пролетта поляните бяха обсипани с цветя и през тях си проправяха път бързи сребристи поточета от топящия се лед. Върховете на планината бяха толкова близо. Всеки имаше своя, различна от другите форма и цвят, който се менеше непрекъснато според нюансите на небето: понякога изглеждаха метално сиви като острието на кама, понякога бяха забулени от мъгла и приличаха на неподвижни облаци. За жителите на селото всеки имаше свое име и повеля, свързана с него — Заслон на феята, Студената канара, Черният връх. Някои бяха свети места, а други всяваха страх. И все пак на Шайна й бе много по-приятно да седи и да работи в техните сенки, отколкото да е затворена в занемарената къща с жената на стария Аш, заобиколена от домакинска посуда, а понякога заедно с лаещото куче в двора и децата, които я замеряха с камъчета. След един такъв ден по склоновете на планината тя се връщаше в селото освежена и развеселена.
Странна тъга обзе робинята, докато слизаше по виещата се камениста пътечка с кошницата на гърба си и тичащите наоколо кози и слушаше песента на гората.
Тази меланхолия не й бе непозната. През последните месеци тя се бе появявала и изчезвала, като всеки път бе по-осезаема, сладка или горчива в сърцето й. Чувство, което Шайна не можеше точно да определи.
Това не беше тежкото, тъжно усещане, че е робиня — бе свикнала с него. Силна, горда и млада, тя беше твърдо решена да не остава робиня завинаги. „Но дори и да бъда, ще държа главата си по-гордо изправена дори от тази на дъщерята на Херцога на Аркев.“
Тъмнокожи груби мъже я бяха отвлекли от дома й, когато беше шестгодишна. Помнеше много малко от това ужасно пътуване, навсякъде терор, а пред тях по пътя — само дим и огън. Просторното море изхвърли корабите им на един каменист бряг, там я оковаха във вериги, от босите й нозе струеше кръв, очите й сълзяха и тогава я отведоха в Коркеем — мястото, където отрасна. Тук тя забрави своята родина, остана й само блед спомен от предишното място. Единствено гласовете на предците и расата й напомняха на Шайна за родината. Понякога я сънуваше. Нейната земя бе топла, тази — студена, но я прие като втора родина и възприе тукашния начин на живот, защото вече не помнеше друг. Само гордостта си запази като наследство, превърнало се в неизменна част от нейното същество, което не можеше да я напусне. Бе видяла много повече от този приемен свят, отколкото съселяните й, които бяха свободни. На седем години я продадоха, после пак, когато стана на десет. При Аш попадна на шестнадесет. Докато пътуваше от един пазар за роби към друг, бе видяла три села и един град и дори бе минала покрай града Аркев, където Херцогът ядеше печени лебеди в белия си дворец, чиито кули бяха покрити с жълт метал. Старият Аш и жена му бяха стигали до Кост за пазара на роби. За младия Аш кръчмата в съседното село, точно от другата страна на баира, беше най-далечното място, където бе ходил.
Шайна бе горда — беше пътувала повече от другите, малко тъгуваше за дома, но беше издръжлива и затова не разбра онази странна тъга, която я застигна, докато се връщаше при заник слънце от планината.
Ако имаше огледало, то би й подсказало причината, но бронзовото огледало в къщата беше изкривено и мътно и освен това една робиня никога няма време да се оглежда. Потоците можеха да й я кажат, ако се огледаше в тях и ако водата бе спокойна, но потоците в Коркеем през пролетта бяха забързани, а през зимата — покрити с лед като с мрамор. Косата й бе блестяща и черна, същинско нощно небе, осеяно със звезди, дълга и гъста като опашката на кон. Очите й бяха с цвят на дъбови листа през есента, час преди вятърът да ги понесе нанякъде. Беше стройна и не приличаше на робиня, нито имаше такава походка. Наистина може би Херцогът на Аркев щеше да бъде щастлив, ако тромавата му дъщеря имаше походката на Шайна, та дори и с кошницата на гърба и козите наоколо.