— Каква ще е цената?
— Цена? А, да, да — промърмори Барбаят. Черните й очи отново наподобяваха два ножа. — Когато ти кажа, сигурно ще подскочиш и ще избягаш навън. Но знай, че можех да го направя, докато дремеше под хипнозата на хубавата ми лисица, без да те будя и без да те предупреждавам.
Шайна се изправи и стисна юмруци. Очите й с цвят на кестени изглеждаха почти медени на светлината на огъня, широко отворени и любопитни, но устата й беше затворена.
— Какво? Кажи ми го сега.
— Седем дни ще идваш при мен. На седем неща ще те науча. Седем дни ще ми даваш китката си и аз ще пия от вените ти.
— Кръвта ми! — възкликна. — О, не!
— Както желаеш — отвърна Барбаят, магьосницата, вампирът, камъкът, люлеейки се в стола си.
— Защо? — попита Шайна разтреперана и пребледняла.
— За да живея — отвърна твърдо Барбаят. — Така залъгвам смъртта вече толкова дълго. Когато дойде и почука на вратата ми посред нощ, казвам й: „Почакай!“, и намирам девойка, девственица, нуждаеща се от урок или магия и взимам таксата си. Само кръвта на девойка ми помага. Не пия много и никой не умира от това. И живея. Животът е хубав. Може би и другите мислят така.
На Шайна й се зави свят. Внезапно видя лика на млад мъж, вързан на желязно колело; косата му беше черна, по бялото му тяло имаше лилави рани, лицето му бе навеки застинало и безизразно.
— Не! — изпищя тя.
— Да. Волкхавар е поел нов път и много ще загинат по него. Твоят любим също, освен ако не го спасиш.
— Правиш илюзии като магьосника, за да ме подведеш.
— Тогава си върви — вдигна рамене Барбаят. — Нищо няма да научиш и ще го оставиш да си намери другаде момиче или гроба си. Кажи си, че мечтите ти са илюзия. Никога няма да си повярваш. По-добре е да пиеш стара бира в удобство, отколкото бяло вино в опасност.
Шайна се огледа. Лисицата сякаш й казваше: „Когато бях млада и тичах свободна из гората, ловец хвана приятеля ми, зашемети го с удар и го затвори в клетка. Аз отидох там, ярката пролетна луна осветяваше пътя ми. Стигнах близо до огъня на ловеца, достатъчно близо, за да чуя диханието му и да видя как огънят проблясва в ножа в ръката му. Изгризах пръчките на клетката и влачих приятеля си назад към дърветата. Лапите ми се израниха, загубих зъб, болеше ме гърбът и се боях, но никога не помислих, че мога да постъпя другояче. Това е любовта.“
Шайна извърна поглед към ръцете си, вкопчени една в друга. Помисли си: „Ако трябва да решавам, значи съм решила“, и каза на магьосницата:
— Да. Ще пиеш ли сега?
Барбаят се засмя. Не звучеше като смях на жена.
— Късно е — отвърна. — Странни неща се случиха и за мен, и за теб. Върви си и ела утре.
Шайна отиде до вратата. Времето летеше. Между боровете две черни гарги се въртяха под ниския червен диск на слънцето. Наистина беше късно. Нямаше да стигне у дома преди луната да се появи на небето. Още по-късно от вчера. Със сигурност щяха да я бият.
— Тоягата удря по гърба, а не по сърцето — каза на магьосницата и се усмихна. — Ще дойда утре.
Може би, допълни в себе си. Ами ако младият Аш не се напие и отиде с козите? Шайна, не бъди глупава, помисли си. Ти можеш да го накараш да се напие.
Затича се. През вратата, надолу по склона на Студената канара, разклащайки боровете, надолу и надолу към скалния мост и пасището. Слизаше по-бързо отколкото се беше качвала, и все пак не достатъчно. Колесницата на слънцето се бе скрила от погледа. Небето вече преливаше от златно в лилаво, когато излезе на пасището.
Внезапна тревога за стадото я накара да забърза още повече през последния отрязък от пътя, но всички кози бяха там, стояха близо една до друга, пасяха, блееха и се бутаха приятелски с глави. Те се обърнаха и я погледнаха, сякаш си казаха: „Ето я Шайна, останала без дъх.“
Радваше се, че всички са там.
Замаяна от слизането и странния ден, зашеметена от всичко, което се бе случило, тя прекоси пасището и започна да ги вика и да ги мами към дома. В този момент четири врани излетяха от четирите края на полето и се понесоха към изчезващото злато на небето. Може би просто търсеха храна, а може би Сивата жена ги бе пратила да пазят стадото вместо Шайна. Вярваше на Барбаят, била тя вампир или не.
— Мисля, че съм щастлива — каза робинята на козите на господаря си. Сърцето й вече не болеше, сега гореше. Боеше се, че е щастлива въпреки неизвестностите на утрото.
Пръчката наистина се стовари върху гърба й, когато се прибра толкова късно тази вечер, но старият Аш не беше прекалено строг. Не искаше да я наранява, защото не можеше да си позволи друга слугиня на нейно място.
— Клетнице — развика се жена му, — учудвам се, че не избяга с крадците вчера. Неблагодарница!