— Майко, готова ли съм? Достатъчно ли знам? Ще мога ли да го направя?
— Да, дъще, готова си и ще можеш.
— Майко, съмнявам се. Мога ли да го намеря толкова лесно, колкото казваш, просто като го обичам?
— Почакай и ще видиш. Когато дойде часът, всяко колебание в теб ще изчезне. Може би Дисаел вече чувства любовта ти. Може би и други ще я почувстват — Волкхавар например. Затова бъди предпазлива.
— Не се боя. Не, боя се. Но нищо. През последните пет нощи чувствах, че домашните демони ме наблюдават, гледат какво върша. Чувах шепота им. Те също се боят от Волкхавар. Ще бъда нащрек.
— Стани тогава. Може би никога повече няма да се видим.
— Освен ако не се развали магията.
— Може, слънцето умира през нощта — каза Барбаят.
Китката на Шайна бе повита с ново, чисто парче лен. Последното. Тази нощ духът й щеше да напусне плътта. Можеше ли да повярва? Да, можеше.
Всеки ден жената-вамп я бе доила. Шайна повече не се учудваше, че вместо да бъде отблъсквана от този акт, се беше сближила с магьосницата. Милата им размяна на обръщения — майко, дъще — вече не беше просто любезност. Донякъде сирачето-слугинче беше намерило опора, а бездетната жена се сдоби с рожба. Шайна гледаше в очите на Барбаят с много любов. Магьосницата си оставаше камък и беше трудно да се прецени какво мисли. Тогава изведнъж тя взе ръката на Шайна и я целуна по бузата като майка, в каквато се бе превърнала. И когато отстъпи назад, момичето я погледна с широко отворени очи.
У Барбаят бе настъпила огромна промяна, въпреки че пролича само за миг, защото отново доби вид на мъхест камък. Беше по-висока и стройна, горда и елегантна. Кожата й бе нежна и опъната, очите — блестящи чернозелени и чисти като очите на дете и с огромна събрана сила в тях, нетипична за възрастта й. Косата й се спускаше по гърба, черна като косата на робинята. Е, да, приличаше на Шайна, имаше проницателния й поглед, подвижността, добротата и желязната й издръжливост. Дори невинността, присъща само на младо момиче.
— Това е твоята магия, девойко — каза Барбаят. — Ти ме омагьоса. Сега върви и опитай моята магия в тъмните часове преди полунощ. Бързай, иначе ще закъснееш.
Барбаят отново се превърна в Барбаят, Сивата жена, а лисицата джавкаше до огъня.
Шайна се втурна надолу по склона на планината. Едва щеше да дочака нощта.
Заради крадците, вълците и странното постоянно пиянство на младия Аш огньовете и светлините в селото горяха до късно. Един свещеник пристигна от Кост. Селото усещаше свръхестественото, но не се усъмни в робинята. Все още.
В малките часове след полунощ в къщата всички спяха. Шайна лежеше до пепелта на огнището.
Тя изрече магията, изрецитира думите, направи жестовете и знаците, опразни съзнанието си от мисли, погледна нагоре към полегатите греди на тавана, през покрива и през демоните на пушека, които лежаха там, към черното високо небе, осеяно със звезди като скъпоценни камъни.
Топло и студено, сняг и огън докосваха кожата й. Не само челото, а цялото й тяло. Почувства се като на ръба на кладенец или пропаст и знаеше, че ако се катурне в нея, ще промени нещо в себе си завинаги. Част от нея искаше да остане, да се върне, да се отдалечи от тази бездна. Но Шайна, дишаща, мълвяща ритуалните думи, се отскубна с духа си навън, както плувецът се хвърля във водата.
Кама прониза гърдите, крайниците, цялото й тяло. Брадва разцепи черепа й. Червени искри хвърчаха от очите й. Беше сляпа и глуха, и няма, не можеше да вика. Не можеше да диша, не можеше да преглъща. И тогава…
Метаморфоза. Момичето се превърна в птица, въздух, сън.
Увисна във въздуха на тъмната стая като облак с цвета на студения лед. Не можеше да повярва. Обзе я спокойствие. Душевен мир. Без болка, без борба, без страх, без несигурност.
Погледна надолу.
„О, Шайна, Шайна“ — прошепна душата й.
Тялото й лежеше като че ли заспало и както бе обещала магьосницата, тънка сребърна връв свързваше душата й с него. За пръв път Шайна се видя много по-ясно, отколкото в огледало. Опозна се и се хареса с чистата и нужна обич и рядкото познание, което идва единствено с видяното. Другата любов бе по-силна.
— О, знам, знам…
Вдигна се и отлетя като дим през покрива, по-лека от птица. Душата й гореше и се понесе по посока на нейната любов, веднага разбрала къде е той и как може да го намери. Не подозираше опасностите и агонията, които я очакваха.
Откакто има сажди и в най-хубавия комин, това завъртане на колелото води Волкхавар, който понякога се нарича Керник, принцът на магьосниците, великият майстор на илюзиите и тъмнината.