Когато бил дете, кожата му била жълта, защото майка му била чужденка. Тя била бременна с него, когато дошла от далечни високи планини.
Докато бил малък, нямал име. Никой не се погрижил да му измисли име и бил очевидно глупаво и мързеливо дете. Но наблюдавал всичко наоколо и извличал от всяка ситуация полза за себе си. Майка му го родила в едно западнало село в подножието на върховете от страната на Коркеем — място, където хората били свикнали да виждат търговци с такъв цвят на кожата и никой не й обърнал голямо внимание. И все пак решили, че това същество с яркожълта кожа, черни очи, които изглеждали почти тъмнозелени, е твърде странно, за да живее сред тях. Скоро някои от мъжете започнали да я посещават тайно нощем за ужас на съпругите си и на свещеника.
Всичко, което ставало през тези нощи, Керник наблюдавал от килимчето до огъня, което му служело за легло. Тогава бил на седем или осем години и никой не си и помислял, че е видял нещо. Скоро обаче мъжете, които идвали при жълтата жена, откривали, че малкото момче ги дебне по склоновете. Детето с малоумния поглед давало да се разбере, че те или ще да изпълняват, каквото кажело, или щяло да ги издаде на свещеника.
Тогава мъжете за пръв път забелязали, че в момчето има нещо властолюбиво и раболепно. Въпреки малкия си ръст то ги плашело и те правели, каквото им било наредено. Наистина това били дребни неща, странни и глупави, например: „Донеси онзи камък и го сложи до вратата“ или „Кашляй три пъти, когато се зададеш по пътеката“, но въпреки тривиалността им мъжете ги изпълнявали и момчето ги командвало като с желязна пръчка.
Нещата естествено не можели да продължават още дълго по този начин. Една нощ някакъв мъж се препънал на връщане от къщата на жълтата жена и си счупил крака. Поради болката и объркването си той не премълчал къде е бил и издал и други имена. Жените от селото се обърнали срещу чужденката като глутница вълци и я прокудили с детето й.
Двамата изминали много километри по планинските склонове и стигнали една широка долина. Пресекли реката и майката платила на лодкаря по обичайния начин. Отсрещният бряг бил каменист, обрасъл с гора. Мечки изяли майката на Керник, но момчето останало невредимо. Може би им се е сторило грозно, хилаво изчадие с неприятен вкус.
След като останал сираче, Керник събирал горски растения и крадял яйца от гнездата, хващал гущери и птици. Дебнел плячката си с часове, а после изскачал с гъвкавостта на котка и я грабвал. Така останал жив. Малките трупове изяждал сурови, по брадата му се стичала кръв, а под ноктите му се забивали люспи и перушинки. Най-накрая стигнал до друго село, също толкова бедно и изолирано като онова, в което бил роден.
То било в подножието на планина и къщите били изградени от повалените трупи на борове. Често пъти се спускали мъгли и от голия студен връх на планината селото изглеждало като сив облак.
През месеците, които прекарал сам в гората, Керник станал диво дете. Той допълзял в покрайнините на селото, предпазлив и хищен като вълк. Две или три момичета и една стара жена отивали нагоре по улицата да налеят вода от кладенчето и го видели. Без съмнение били изплашени от вида му. Приличал повече на животно, отколкото на човешко създание, при това на свирепо животно с неестествения цвят на кожата си и черната си коса, мръсни нокти, по-дълги от ноктите на орлите, и зъби, заострени от костите на птиците. Бил забравил човешката реч, но не и хитростта. Някак някъде в объркания си кратък жизнен път бил научил онова действие, което размеква сърцата на много жени. Той се свил и заплакал.
Момичетата, които били готови да се втурнат към своите съпрузи или братя, се поколебали. Старата жена надала вик на изненада. Тя била бездетна вдовица, а винаги искала да си има дете. Сега добър дух от планината, макар и със закъснение, отговорил на молитвите й от младини. Ето го нейното малко момче — син. Отвратителен на вид, почти като животинче, той имал нужда от помощ и тя можела да го подслони. Подведеното й сърце било широко и след като вдигнала Керник на ръце, го занесла в дома си.
Там косата му била подстригана, ноктите изрязани, тялото му измито и облечено в дрехи от домашно грубо платно. Живеел в къщата на старата вдовица. Тя му дала име, но той го забравил много скоро и по неуловим начин властвал над нея. Тогава бил на девет или десет години и щял да прекара още четири в селото от борови трупи.
Само една от тези години била достатъчна, за да бъде намразен от всички жители. Те много се боели от него, но не можели да предприемат нищо. Отново говорел човешка реч и я използвал внимателно. Ако видел жена с тежък багаж или пране, той предлагал да го отнесе, помагал да секат дървета и да хранят пилетата, въпреки че най-много обичал да им извива вратлетата, преди да бъдат поставени в тенджерата. Никога не можели да го хванат, но по всичко изглеждало, че прави неестествени и недобри неща. Понякога брадвите се чупели, след като работел с тях, друг път яхнията се оказвала наполовина след като си тръгвал. Млада жена се мръщела и мърморела, че Керник се заглеждал по нея, и макар това да било нормално, той я гледал по-различно от циничния, подигравателен начин на другите момчета.