Децата без съмнение също мразели Керник. Ако били сами, избягвали да го срещат, но щом се съберели на групи по три, четири или повече, набирали смелост и го плюели, издавали смешни звуци и понякога го замеряли с камъни. Когато го пресрещали, Керник бягал с цялата сила, която имали тънките му крака. Сред боровете или на скалите се чувствал сигурен, ближел раните си без сълзи. Бил самотен като вълк. Понякога следвал децата и щом останели сами в гората, засуквал косите им на ръката си и им шепнел лоши неща, които те си спомняли през нощта със страх. Тези отмъщения не оставяли видими следи. Бил предвидлив по свой начин. Освен това винаги можел да се завърти около старата жена, приемната му майка, да й налее вино и да се усмихне приветливо или да я погледне косо, от което тя се ужасявала.
Селото имало един определен бог, бога на Черния връх на планината — Такерна. Веднъж месечно старият свещеник Вой носел даровете на селяните нагоре по една тясна пътека и ги оставял на каменната платформа близо до върха. Той бил глупав старец, убеден в своята богоизбраност. Имал ревматизъм и непрекъснато мърморел.
Една сутрин, точно преди слънцето да изгрее и стопли с лъчите си планината на Такерна, Вой излязъл от къщата си. Носел кошница, пълна с хлебчета, мед и бира, предназначени за бога. А пред къщата стояло странното жълто момче от гората със спретнат раболепен вид.
— Отче — казал Керник с поклон, — дълъг път трябва да изминете с тежката кошница. Удостойте ме с честта да ви придружа и да нося товара ви.
— Ами не знам, момче. Върхът е свещен — колебаел се Вой.
— Така е, отче. Не се съмнявам. Но ми се струва, че не бива да се представите пред бога, останал без дъх и уморен. Някой с по-ниско обществено положение от вас трябва да носи даровете и да върви подире ви.
Тези думи се харесали на свещеника. Харесала му и идеята други ръце да носят товара. Той се съгласил и наредил на момчето как трябва да се държи, а то слушало думите му с уважително внимание. После му дал кошницата и тръгнали.
Керник бил много старателен. Не загубил нищо от даровете. Не се подигравал на свещеника зад гърба му, както правели другите момчета. Помагал му с готовност по стръмните части на пътеката. Задавал умни въпроси за ритуала и бога. Веднъж или два пъти Вой, подпомаган от рамото на момчето и стимулиран от свежия мирис на борова гора, подхвърлил няколко скучни смешки, но момчето се смяло от сърце.
Старецът се разчувствал.
„Какви идиоти са в селото — мислел си той. — Не се опитват да разберат едно дете само заради цвета му, който колкото и да е странен, все пак е само цвят на кожата. Той има нужда да се отнасят с разбиране към него, а аз мога да направя това, защото имам опит. Освен това нито едно от селските момчета досега не ми е предлагало помощта си и не ми е давало уважението, което безспорно заслужавам.“
Достигнали последната част от пътя, високо над боровете, на едно скалисто място. Момчето, което услужливо давало на стареца да се подпре на рамото му, спряло.
— О, отче, не бих посмял да продължа. Само на няколко стъпки сме от бога.
Вой се подразнил, защото с неговата подкрепа можел да стигне по-лесно до върха.
— Не се бой, момче — казал великодушно, — щом си с мен, няма страшно.
Керник му благодарил искрено, страховете му преминали и помогнал на стареца да се изкачи до каменната платформа.
Докато свещеникът се задъхвал, Керник тайничко се оглеждал.
Планината не била висока. Била по-скоро плато, плоско и тясно, под капака на огромното небе. То рядко било синьо, често се извивали бури. Сега било сиво от настъпващата студена сивобяла утрин. Слънцето имало цвета на отворена рана. От всички страни склоновете се спускали в облак от чернозелени борове, а по-надолу се издигал пушек — там било селото от борови трупи. Пред Керник стоял олтарът — грубо издялан камък, бегло наподобяващ божество или човек. Момчето, което вече имало нюх за такива работи, подушвало пустотата на върха. Наистина ли тук нямало присъствие или живот? На каменна масичка лежали останките от даровете от предишните месеци, но си личало, че не богът, а гарваните ги били изяли.