Старият Вой извадил даровете от кошницата, изпял молитвата, размахал ръце както му дойде и се обърнал, готов веднага да поеме към дома.
— Много прост ритуал — казал Керник. — Това ли е богът, отче?
— Шшт. Да.
— Много е стар. И разрушен. Никога ли не иска нещо друго освен хляб и мед?
Свещеникът погледнал Керник подозрително, но той изглеждал наистина озадачен.
— Какво например?
— Нещо живо — отвърнало момчето. — Кръв. Самият Керник не бил сигурен как му е хрумнала тази идея. Може би дори тогава е можел да прави магии, наследство от някой предшественик отвъд високите канари, които жълтокожата му майка бе прекосила. Във всеки случай той не би изпуснал шанса.
След първото пътешествие до планината на Такерна Керник замислил нещо голямо, макар че не го показвал. Камъните били много стари, резбата — още по-стара. Нещо е идвало тогава, когато ритуалът е бил по-сложен и смислен, а даровете — по-сърдечни.
Помагал на свещеника единствено с цел да се сближи с него, защото Вой, религиозният водач на селото, можел да се окаже полезен по-късно. Но докато правел това, научил една неизменна истина. Истина, по-стара от света. Свещеникът проповядвал, че боговете създават хората, но това не било така. Хората създавали боговете. Първо, като ги извайвали от глина или ги дялкали от камък. Второ, и по-важно — като вярвали в тях безпрекословно.
През следващия месец Керник ходил в къщата на свещеника пет или шест пъти. И всеки път занасял нещо — риба за пържене, уловена в потока, откраднат хляб от старата жена, цепеници за огъня, взети потайно от нечий двор. Казвал на свещеника: „Тя помисли, че може би имате нужда от пресен хляб“, или: „Насякох ги тази сутрин“. Старецът бил впечатлен и поласкан. Отговарял на въпросите на момчето, разкривал му всичко за идола. Почти без да осъзнава, че го прави, Вой научил момчето на ритуала, целия ритуал, по-древен от самото село, молитви, които останалият без дъх от катеренето свещеник никога не си правел труда да изрича. Паметта на момчето била като нож. Осмисляла фактите и ги събирала. Не изпускала нито дума.
Когато дошъл денят да се носи поредната кошница с дарове на бога, Керник отново застанал пред прага на къщата на свещеника и зачакал.
Изкачили се заедно на платформата. Свещеникът измърморил думите за церемонията, положил храната пред олтара и поел обратно към дома. Керник вървял след него, когато открил, че е забравил шалчето си. Бил го свалил да избърше лицето си след изкачването и го оставил до свещения камък, което всъщност направил умишлено. Помолил свещеника за извинение, убедил го да си почине на една скала, обещал да не се бави и побързал обратно към платформата.
Тъмните сенки на облаците паднали върху него, когато застанал сам пред олтара. Тогава почувствал, или поне така му се сторило, че някой го чака.
Приближил се и се вгледал в неясното лице на идола.
— Такерна — прошепнал, — черни боже, величайши господарю, бог на ветровете, тъмнината и сенките! Те забравят, но твоят верен слуга помни. Аз не съм истински свещеник, но ще се върна и ще те боготворя, така както заслужаваш да бъдеш боготворен.
Керник коленичил. Направил нисък поклон, допрял челото си в земята и представяте ли си — в този момент почувствал леко раздвижване на въздуха, сякаш голямо невидимо крило се размахало над него.
Придружил свещеника обратно до селото, разговарял с него уважително и казал, че трябва да си върви, за да изпълни заръките на своята мила и добра майка. Но вместо това изтичал в гората да ловува.
Хванал три заека още преди следобедът да е преполовен и ги затворил в малка дървена клетка, която сглобил през месеца, докато се учел. После легнал под едно дърво, изял хляба и наденицата, донесени от къщи, и заспал, защото му предстояла тежка нощ.
Щом слънцето залязло, Керник се събудил и поел към върха на планината за втори път този ден. Бил силен, въпреки че изглеждал хилав. Начинът му на живот го бил направил такъв.
Когато стигнал неравното място под олтара, вече било тъмно. Спрял и зачакал луната да изгрее. Зайците буйствали в клетката, като че ли предчувствали, бедните създания, какво ги очаква. Керник не им обърнал внимание. Мразел и хората, и животните и ги третирал еднакво жестоко. Харесвал само котките. Възхищавал се на независимостта, на грацията им, но най-вече на злобата и ноктите им. Преди, когато хващал мишки, се забавлявал да ги слага в селски дворове, където имало котки. Намирал незабравимата игра на котка и мишка за наистина очарователна.
Скоро луната изгряла — кълбо пара с дупки вместо очи. Керник взел клетката със зайците и поел към мястото, където бил идолът.