Изпълнен изцяло, ритуалът бил дълъг, но момчето не пропуснало нито една фраза.
Планетите плували по небето. Изрекъл думите, направил жестовете, поклонил се дълбоко и целунал нозете на камъка. Най-накрая извадил малък ловджийски нож, който бил откраднал, и прерязал гърлата на зайците. Кръвта им потекла и обляла идола, който изглеждал величествено черен на лунната светлина. Оставил труповете им да бъдат погълнати. Коленичил отново и като допрял чело до олтара, промълвил:
— Велики боже Такерна, направих всичко, както трябваше да бъде сторено. Аз ще те въздигна отново като бог. Могъщ бог, от когото ще се боят и когото ще почитат из целия Коркеем и околните земи. Но за да мога да направя това, ти в замяна трябва да ми дадеш сила. Подарък за подарък, непобедими. Направи ме цар на хората и аз ще те направя бог на земята.
Страст трептяла в гласа на Керник — страст на момче, на човек и на звяр. Душата му се превърнала в огнен талаз и избухнала през устата му във формата на молитва. Потреперил, усещайки как в него се надига копнеж за власт.
И когато се вглеждал под бледата мъждукаща светлина на звездите в мътния образ, той придобивал по-заострени черти, по-ясни контури, като че ли следите от годините на разруха избледнявали и си възвръщал древната сила.
Керник запълзял надолу по планината, изтощен от ходенето. И от вярата си също.
Три дни по-късно отишъл отново.
Сърцето му забило трескаво, когато видял, че от зайците останало единствено кълбо кожа и кости, каквито и кукумявка би оставила. Помислил си, че това е сторила някоя врана, но не изглеждало вероятно да е така. Когато се приближил, видял скелета на една врана, която се опитала да открадне храната на идола.
Момчето се хвърлило в нозете на камъка в екстаз от радост и алчност. Виждало своята победа.
Волята на Керник станала закон за съселяните му. Не осъзнавал, че властта му е повсеместна. Накарал идола да заживее чрез нея и той изглежда го възнаграждавал. Децата вече не го замеряли с камъни. Те почувствали новите му дарби и дори когато го пресрещали в групи по десетина, го отбягвали.
В селото започнали да стават странни неща. Никой не можел да ги разбере. Случвало се пилетата си да кълват кротко в дворовете, а после всички изведнъж да изхвърчат на улицата, да прелетяват над стени или заслони с писъци и крясъци, сякаш ги гони лисица. И кой ли минавал наблизо, ако не Керник? Често пъти кучетата лаели и скачали, и почти късали веригите си, когато оттам минавал Керник. Младо момиче, което се къпело в потока под селото, видяло бледоморав таласъм да се издига от водата и да я доближава и дотичало до селото без дрехите си, а след нея вървял Керник, смеел се и я закачал.
Мъжете отишли при свещеника.
— Какво за момчето? Момчето е добро. Аз нямам неприятности с него — отвърнал им Вой.
Забелязали, че Керник често не си бил в къщи дори и нощем.
Той ходел при идола на всеки пет дни, както постановявал старият закон. Всеки път се проливала кръв. Камъкът бил черен и лъскав като черен кехлибар, чертите му станали по-отчетливи, забелязвали се дори рогът, който държал, и руните, издялани на гърдите му.
И ето че настъпил денят, когато свещеникът трябвало да занесе даровете на идола.
Когато отворил вратата на дома си, пред нея жълтокожото момче го очаквало, както предишните два пъти.
Свещеникът не казал на мъжете, които се оплаквали от Керник, че момчето ходи с него в планината, но бил доста ядосан, защото Керник нито веднъж през месеца не го посетил. Момчето обаче без колебание започнало:
— Многоуважаеми господине, много ми е драго да ви видя. Не можах да ви се обадя, защото моята бедна, мила майчица беше болна.
— Не съм чувал да е била болна — отвърнал строго свещеникът.
— Ето, сега ви казвам — продумал тъжно Керник. — Тя не искаше да се разчува из селото.
Старецът се намръщил, но разпаленото обяснение на момчето скоро го спечелило отново и те поели нагоре в планината както преди. Керник носел раницата, а свещеникът, запъхтян, се подпирал с една ръка на рамото му.
Това пътуване било по-изморително, отколкото Керник бил свикнал, защото старецът вървял бавно. Но целта била близко. Утрото било сиво и мрачно. Щом се изкатерили на платото, старецът замрял в почуда.
— Защо? — Дишал тежко. — Защо, майчице… Как е станало това?
— Един момент, ако обичате — казал Керник.
Приближил до идола, поклонил се и целунал окървавените му крака.
— Този път не е заек, черни боже. Този път, както виждаш, е човек. Лукавият свещеник. Този, който никога не те почете така, както заслужаваш да се отнасят към теб. — Зад гърба си Керник чул как свещеникът започнал да пелтечи, но продължил високо: — Твърде голям е за мен. И за селото също, без твоята помощ. Покажи силата си, боже на боговете! Вземи го сам.