Доста надолу по склона имаше едно място, където пътеката заобикаляше голяма скала. На едната й страна някой преди векове беше издълбал образа на демон или планинско божество, към което минаващите селяни отправяха поздрави. Шайна също бе свикнала да се кланя на идола, да му пожелава добър вечер или добър ден, защото в тази страна на дяволи, духове и таласъми никога не можеше да бъдеш много спокоен. Козите също се държаха странно, когато минаваха покрай скалата, и блееха притеснено. Тази вечер, докато я заобикаляха, те изведнъж се скупчиха, необичайно укротени, оглеждайки се уплашено. Шайна погледна нагоре, за да отправи обикновения си поздрав към вдълбания образ, и й се стори, че сега той е по-изразителен от друг път, сякаш бе с няколко години по-млад. Робинята пренебрегна тази мисъл, изрече поздрава си и понечи да подкара козите напред. Те не помръднаха и тогава Шайна си проправи път помежду им към другата страна на скалата.
Небето постепенно потъмняваше и стана студено, по сенчестите склонове на хълма не се виждаше никой, а светлините на селото замъждукаха в далечината. Само едно нещо се бе променило: в средата на пътеката се мъдреше валчест камък, който явно се бе прекатурил отгоре.
— Хей — обърна се Шайна към козите, — от него ли се боите, глупавичките ми? Та това е просто един камък.
Козите поклатиха брадиците си, но не помръднаха.
— Не знаете ли, че когато нощта падне над планината, джуджетата ще изскочат от дупките си и ще ви отвлекат?
Но козите я гледаха, застинали на място, и тя си помисли, че ще трябва да премести ужасния камък. Приближи се бързо до него, за да им покаже, че няма от какво да се боят. Точно тогава камъкът помръдна и се привдигна, обърна глава и я погледна с черните си очи.
Шайна застина на място, но не промълви нищо, стори й се по-мъдро да премълчи.
— Не всичко, що върви, е човек и не всичко, що стои неподвижно, е камък — изрече камъкът. — Това казал вълкът, когато змията го ухапала.
— Да, виждам — отвърна момичето.
И наистина, камъкът се оказа една странна безлична жена, загърната в мъхнат шал, с набръчкано сиво лице и очи, които изглеждаха като черни дупки.
— Ти си робиня от селото — каза старицата. — Газила си пътища на други земи и си пила вода от други кладенци. Ти си готова за нещо. Знаеш ли за какво?
— Готова съм да се върна в дома на господаря си, майко. Ако се забавя още, ще ме бият.
— Въжето удря по гърбината, а не по сърцето — продължи старата жена. — Твоето сърце, мое хубаво и силно момиче, е готово да бъде наранено. Стоиш така, сякаш на гърба си носиш кадифе, а не кошница с пране, и имаш сребърни гривни на глезените си. Казвам ти, преди утрешният ден да е преминал, ти ще дойдеш при мен като просякиня и ще ми предложиш кръвта от вените си и мозъка на костите си в замяна на помощта ми.
Шайна пребледня. Беше толкова уплашена от старата жена — не от думите й, а от начина, по който ги изричаше и от необяснимото изражение на лицето й. И въпреки че стоеше скована от страх, отвърна твърдо:
— Ако ще искам помощ, то кого да търся?
— Питай в селото, робиньо. Питай когото искаш. Кажи им, че си видяла говорещ камък в планината. Сив камък с черни очи. А сега можеш да си вървиш с твоите кози. Пътят е ето там.
Шайна извърна поглед натам, където сочеше старицата. Тъмнината се спускаше над долината като вино в кана и в малките прозорчета на къщите грееха светлинки. Изглеждаше така, сякаш къщичките се движат, а светлинките прелитат като пчели от едно прозорче в друго. Очите на Шайна блестяха, сърцето й пееше, а планината танцуваше под нозете й.
— Питай в селото кой живее на запад, на Студената канара. И после намери превръзка за сърцето си, защото още преди нощта да е превалила, един поглед ще го прониже като меч.
Всички кози заблеяха и се заблъскаха в Шайна. Тя се подпря на здравите им гърбове, за да запази равновесие. После се огледа — вече не виждаше старата жена на пътеката. Камъка също го нямаше.
— Вижте колко е глупаво да спирате на пътя — обърна се към козите. Те се смееха тъжно. И те, и тя знаеха, че е разговаряла с някой познат от планината.
Плесна с ръце и козите побягнаха една подир друга към селото, а Шайна тичаше след тях толкова бързо, колкото можеше.
— Робиньо, закъсня — посрещна я жената на стария Аш, като се изправи бързо от коша за смет, над който се бе навела.