Такерна бил богът, Керник — проповедникът.
Когато го срещали на улицата, се кланяли, както се кланяли на свещеника. Боели се от него и го величаели. Носели му подаръци, храна, нови дрехи. Той ги водел в планината. Това продължило близо година.
Следващата година реколтата била бедна. И напълно естествено, защото в очакване на наслада от пиянството и в изнемощението след оргиите обработващите земята селяни не били съзнателни и не превивали гърбовете си от труд, както преди. Пилетата и козите измрели от болести. Децата също умирали. После станало студено, горчив сняг покрил планината. Хората започнали да съжаляват. Съжалявали и забравяли, потривали празните си стомаси, жадували за топло огнище и пълен килер с провизии. Искали да си върнат старите богове — невзискателни и закрилящи дома богове, които приемали и само хляб, и от време на време по някоя молитва.
Така те отишли при Керник в къщата на старата жена, където сега той живеел сам. Дошли неохотно, гледали в земята. Стаята била пълна с клетки с животни, те ядели чудесните хлебчета и сиренето, които селяните му давали. Керник имал готов отговор за проблемите им. Богът трябвало да получи нещо по-различно от кръвта на зайци и плътски ритуали, тогава щял да им помогне отново. Какво искал Такерна? Керник щял да го попита. Сега можели да си вървят, а след час да дойдат за отговора.
Оказало се, че Такерна иска девствена девойка да бъде принесена в жертва пред олтара му.
За селяните Керник и Такерна били по същество синоними не само защото имената им звучали еднакво. Черният камък и жълтото момче били симбионти и единият не можел да съществува без другия. Богът имал нужда от Керник да подклажда тъмната му сила. Целите и желанията им били едни. Самият Керник искал жертвата и затова и богът я искал. И все пак желанието на бога вдъхновило момчето.
Керник не изпитвал сексуална потребност. Не бил мъжествен, физически зрял и никога нямало да стане. Потребността му била умствена. Мозъкът му поглъщал голямата потенциална магическа енергия на слабините му и я впрягал в служба на други цели. Когато гледал жените, това било само с презрителен интерес, защото не били направени както той.
Смъртта и убийствата водели Керник до екстаз, но не на чувствата или плътта, а на безжалостното му съзнание. Когато ножът му пронижел девойката, щял да изпита пълния оргазъм на доминирането.
Предал на селяните волята на бога, както стоял на заледената улица, с цялата си способност да прави илюзии. Изрекъл съобщението, хипнотизирал ги и ги накарал да се съгласят. Трябвало да изберат момичето чрез жребий.
Наблюдавал с алчните си очи, а устата му се изпълвала със слюнка. Чул се писък, майка коленичила в ридания. Дъщерята била изведена, бяла като избелен лен, очите й — овъглено стъкло.
Настъпила нощта и Керник отвел селяните в планината на Такерна. Фенери блестели в ръцете им като червени цветя и осветявали в червено земята под нозете им.
Стигнали пред олтара и сложили момичето да легне на земята. Тя не промълвила нито звук, но въртяла главата си от едната страна на другата като човек, споходен от кошмари. Мъже я държели за китките. Луната изгряла. Керник стоял над момичето с остър нож, говорел бавно и с любов на идола.
Тогава се случило Нещото. Внезапно. Само за една минута, дори по-малко, цялото царство на Керник рухнало.
Един млад момък бил сгоден за момичето. Преди три години той хвърлял камъни по Керник и въпреки хипнозата част от него не била забравила омразата към жълтото момче. Бил влюбен в момичето и искал да го защити. Цялата му омраза избуяла на повърхността. Надал дрезгав вик, хвърлил се между фенерите към олтара и сграбил ръката на Керник, която държала ножа.
Керник, силен като камшик въпреки хилавото си тяло, се въртял и извивал, но не можал съвсем да се освободи. Точно когато щял да замахне с ножа, го изпуснал и се повалил до черния камък Такерна.
Румена светлина, по-силна от фенерите, играела върху камъка. Откъм нозете на идола се разнесъл тътен.
— О, мой велики господарю… — започнал Керник, но не можал да довърши.