Лицето на младия момък изглеждало диво от ужас и ярост. Погледът му бил като на животно, което отчаяно се защитава. Той се втурнал покрай Керник към вдълбания идол и го сграбчил в обятията си.
Камъкът бил отделен от олтара и можел да бъде преместен, въпреки че бил тежък. Младежът тръгнал назад, залитайки, като се борел с идола, сякаш бил от жива плът. Надал победен вик и фенерите осветили тържествуващите му очи. Изрекъл името на момичето, тя седнала на олтара и го загледала слисана. Тълпата притаила дъх. Само Керник крещял. Неразбираемо, като звяр, проклинал и правел последен опит да наложи волята си. Младият мъж застанал на края на платото, където то преминавало в остър каменен склон. Вдигнал ръце, в които стискал идола. Искал да го хвърли, да го разбие в скалите по склона.
Момичето изпищяло високо и пронизително като птица.
Идолът паднал и се катурнал надолу.
Но незнайно как момъкът се търкалял заедно с него. Той не промълвил нито звук, лицето му се отдалечавало надолу по склона, ставало все по-бяло, очите — червени, ала продължавал да стиска идола плътно до гърдите си.
В ниското, между високите върхове на боровете се виждала голяма каменна морена. Там се разбили младежът и идолът.
Чула се експлозия. Земята се разтресла от удара. Черни звезди изригнали в черния въздух. Отломки от камъни хвърчали нагоре и падали като дъжд. Селяните скрили лицата си с ръце. Планината мърморела нещо дълбоко в себе си и после замлъкнала.
Настъпила тишина. Никой не помръдвал. Природата изглеждала мъртва, сякаш животът я бил напуснал завинаги.
Керник лежал до олтара и плачел.
Плачел от самота и от празнотата, която чувствал в цялото си същество. Животът напуснал и него. Костите му останали без мозък. Богът бил мъртъв и силите на Керник умрели с него.
Изпод воала на мъртвата тишина, паднал върху селяните и цялата планина, се издигнала фигура като струйка бял дим. Това било момичето, което Керник искал за жертва и заради което момъкът дал живота си. Тя била обхваната от онази необичайна студена хистерия, която настъпва между два безумни припадъка на ярост.
Посочила Керник, който лежал там безпомощен, лишен от величието си и сълзи се стичали от очите и ноздрите му.
— Ти също ще умреш — казала. — Мръсен дявол!
Един по един хората, мъже и жени, се изправили с лица, лишени от цвят, и отворени усти, за да поемат дъх. Сега те разбрали, че са били използвани от Керник. Забравили за удоволствията от греховете си по време на оргиите, спомняли си само притесненията за празните си килери, мъртвите деца, острите зъби на зимата, впити в гърлата им. Вече не били омагьосани. Мисълта за отмъщение раздвижила замръзналата кръв във вените им. Ръцете напипали ножовете. Оглеждали се за камъни, както преди. Този път Керник не можел да направи илюзия, с която да прикрие голотата си.
Единствено подвижността и бързината му го спасили.
Той се втурнал надолу по планината. Спуснал се през селото. Селяните го последвали с пламтящи от бяс очи, хлъзгали се и се търкаляли по скалите и снега.
Керник достигнал гората и се скрил в нея. Дробовете му горели от невъобразими огньове, но крайниците му все още издържали, сякаш не зависели от органите и мозъка. Понякога отдалеч чувал виковете им или виждал светлината от фенерите да се плъзга по стволовете на дърветата. Долавял затихващите гласове на кучетата.
Стигнал до един широк поток, който не бил още съвсем замръзнал. Нагазил в него и се спуснал по течението. Размествал с ръце и крака ледените късове. Понякога почти губел съзнание. Скоро лаят на кучетата заглъхнал напълно.
Тичал или почти тичал цялата нощ. Призори се довлякъл до едно открито място между високите стволове на дърветата. Очите му били изцъклени, езикът му изплезен като на вълк и от отворената му уста течали лиги. Гората свършвала, той едва забелязал това. Видял каменна стена и тъмен отвор в нея — заслон. Промъкнал се в него и паднал по очи на земята.
Ловджиите не го намерили нито този ден, нито след това, въпреки че продължили издирването близо седмица. Селото чувствало, че над него тегне проклятие. Опитало да се върне към нормалния си ритъм на живот, но не успяло. Момичето, което Керник искал за жертва, се обесило. Снегът отново паднал като бял неканен гост и мнозина умрели от студ или от глад. Планината станала място с лошо име и никой не я посещавал. Само боровете виели от вятъра.
Керник лежал в заслона един ден и една нощ. Когато излязъл, бил прегладнял и скован от студ. Пред него се простирали големи бели равнини, огрени от бледото зимно слънце.
Снегът не покривал низината равномерно и тя изглеждала като поръсена със сол.