Керник потрил ръцете си, за да ги стопли. По-късно по стар навик като котка издебнал и хванал един нищо неподозиращ заек и го изял, както изяждал плячката си преди — суров, изплювайки костите и кожата. Върнал се към предишните си навици много бързо — онези мечешки навици, които усвоил в гората, когато бил на десет години.
Но връщане назад нямало. Той познал властта и бил опиянен от възможността да прави магии. Бил на четиринадесет, но изглеждал по-голям. Тягостни спомени измъчвали сърцето му. Но нямало изход и нямало цяр. Понякога хапел собствената си плът, за да се откъсне от тези мисли.
Цялата зима прекарал в низините, ловял и се хранел с животни, поправял дрехите си с кожите им. Намерил една пещера. Живеел в нея като вълк, на какъвто приличал, без огън, спял на вълча кожа, чупел кокали с острите си зъби.
Дошла пролетта, светла като зелен пламък. Керник не й се зарадвал, не харесвал златните, подобни на звезди цветя, които растели в тревата пред каменната му врата. Тогава поел към далечната сянка на хълмовете. Скоро времето се стоплило и вече можел да спи на златното килимче от цветя под сребърното покривало на звездното небе.
Така попаднал на лагера на крадците.
Не че знаел, че са крадци.
Видял две кафяви палатки, пет вързани кончета, огън, над който на шиш се печало месо. Здрачавало се и мека прозрачна тъмнина покривала земята. Мирисът на готвено месо примамил Керник, защото бил свикнал на такава храна в селото с къщи от борови трупи. Решил да открадне малко месо, но не успял. Крадците имали наблюдатели като всяка престъпна банда. Забелязали Керник, хванали го и го повели надолу по склона.
Той не протестирал. Бил научил някои неща — да бъде предпазлив и ласкателен.
Едър мъж излязъл от втората палатка. Бил много дебел и силен като вол. Веждите и мустаците му били засукани, имал дебели устни. На едното си ухо носел обеца от потъмняло сребро.
Момчето се досетило, че това е главатарят на бандата, и се поклонило.
Главатарят се разсмял. Той харесал Керник: злонравен, предпазлив, жилав и достатъчно слаб, за да се промъква през тесните прозорци.
Пет години Керник живял и скитал с бандата. Прекосявал надлъж и нашир планината Волкян. Променил си името, за да е в съзвучие с името на местността, както преди взел името си от черния бог. Сега се наричал Волк. Косата си връзвал на плитка, както правели другите четирима мъже, сложил си медна обеца. Потискал тъмните си страсти — да убива и причинява болка, да си прави груби шеги, омразата към хората, алчността си за красиви неща — всичко това не показал нито веднъж. Главатарят му се доверявал, разрешавал му да командва на крадците, докато самият той се излежавал в къщата на някоя жена или пиел в крайпътна странноприемница. Керник-Волк бил хитър и умен, говорел малко, потискал непредвидимите си желания.
Но нещо непрестанно разяждало сърцето му. Веднъж вече бил помазан от бога. Веднъж вече бил проповедник, висок над два метра, вълк, дявол, магьосник и майстор на илюзиите. Когато сега убивал, си спомнял за тези неща. Ножът говорел наместо ожесточението му. Убивал отново и отново — търговци, войници, неразумно кикотещи се блудници. Убийствата му носели радост, но и това не го задоволявало. Той искал да разрушава, не само да убива, ала нямал сила да направи това.
Понякога в градовете виждал храмове, пълни с божества, но никога не видял черния бог, своя гений. Често през тези пет години се будел в зловещия мрак на нощите и се мъчел да възвърне уменията си. Но без бога не можел да го стори. Така научил нещо ново — как да понася непоносимите неща.
Други неща обаче го очаквали.
По склоновете на Волкян бил разпръснат голям каменен град, построен на бреговете на Широката река. Името на града било Сваца. По обед и в полунощ от кулите на трите му храма се носел камбанен звън. Там живеел един много богат човек, в чийто дом крадците от известно време се опитвали да се промъкнат.
На никого късметът не е вечен. Застигнала ги госпожа несполуката. Богатият господин предугадил намеренията им и поставил капан. В боя четиримата мъже на главатаря загинали, а той самият бил обесен за назидание на площада по обед, когато забили камбаните на храмовете. Керник-Волк бил осъден на друга, по-бавна смърт. Изпратили го в известния подземен затвор на Сваца — тъмния канал, който се намирал точно под реката. Рядко някой се връщал оттам. Онези, които излизали, били безчувствени като стена, а мозъците им — пропити от влага като гъбите, които растели вътре.
В затвора на Сваца почти не влизала светлина. В сумрака можели да виждат само плъховете и жабите. На места водата достигала близо метър. Не се чували камбаните, само шумът на водата, капчука, цвърченето. В началото тези звуци прониквали през ушите на човек в мозъка му, а после преставал да ги забелязва.