Затворът бил разделен на килии. Стените били от тиня и отломки от бреговете, крепени от колони ръждясало желязо. Понякога стените се срутвали и агонията на затрупаните мъже постепенно замлъквала.
Веднъж на всеки четиринадесет дни войниците на управителя на Сваца минавали между килиите и хвърляли твърд хляб и развалени парчета месо на съществата в тях. За пиене им служела стичащата се по стените вода. Често хората умирали от болести. Тук-там седели забравени мъже с лица, бели като извара. Те пеели и подсвирквали в мрака, слепи и глупави.
През първите три дни на заточението Керник беснеел. Той имал темперамент на крадец и убиец. Блъскал по стените и викал. Отговарял му ропотът на отчаяни мъже, обзети от омраза към целия свят. Това били безчовечни гласове. Гласове на опустошени хора, защото самото място под реката било пусто.
Най-после и Керник замлъкнал. Премалялостта на хората в тази жива гробница започнала да обзема и него.
Тогава видял една жаба да подскача към отсрещната стена. За момент забравил всичко друго. Притаил се и подскочил. Толкова бързо, че жабата не успяла да му се изплъзне. Опитал киселия й вкус. Бил по-приемлив от вкуса на подаянията на войниците. По-късно хващал и други животинки.
В затвора Керник преосмислил живота си още веднъж.
Водата не притъпила чувствата му, само ги объркала. На външен вид бил блед и ням, но съзнанието му започвало да открива своето дълбоко царство. Пропътувал през пътищата на душата си, за които преди не подозирал. Борел се с външните неблагоприятни условия. Молел се дълго. Повтарял думите на магическия ритуал, които казвал на бога в планината: „Такерна, уважаеми господарю, помогни ми, спаси ме и отново ще сме едно цяло, отново ще сме царе, ти и аз.“
Но не се надявал на спасение. Това било просто ритуал.
Времето минавало. Годините се изнизвали. Може би десет, може би двадесет. Времето нямало значение в затворите, особено в подземния речен затвор на Сваца. Мъжете остарявали бързо. Тези, които били освобождавани, изглеждали неестествено стари, независимо на колко години са попаднали там. Кожата им се сбръчквала, костите им се изкривявали. Годините водели до съсипване на плътта и отслабвали духа. Това било неизбежно в затвора на Сваца. Възрастта на Керник вече не можела да се определи със сигурност.
Керник проповедникът. Керник крадецът. Керник-Волк. Човекът, който яде жаби и цитира молитви. Жълтата му кожа побеляла като пепел, като изсъхналите клони на дърво. Ноктите му израснали дълги и черни.
Но оцелял. А в това време се опознал, както едва ли някой друг познава себе си.
Един ден вратата на килията се отворила. Просто се отворила.
Фенер осветил вътрешността и това предизвикало болка в очите му.
— Стани, измет — викнал войнишки глас. Керник вече добре познавал гласовете им. Изправил се. — Вижте — продължил гордо и самодоволно войникът. — Не ви ли казах, господине, този е здрав и издръжлив. Един господ знае откога лежи тук, но все още разбира от заповед, а крайниците му са доста яки. Хей, ти! Отвори си устата и покажи на господина зъбите си. Ето, господине, всичките му зъби са здрави. Яде прясно месо. Лови плъхове и ги яде. Виждал съм да го прави. Бърз е като котка. Наистина. Нали ви казвах?
Керник погледнал със сълзящите си замътени очи и видял как до силуета на войника една сянка поклатила глава в знак на съгласие.
— Излез — наредил войникът. — Да, ти. Бързо. Преди да съм размислил.
Оказало се, че старият Херцог на Коркеем починал и сега на власт бил младият Херцог. Той искал да построи три нови кули от бял камък в двореца, а каменните кариери били на запад от Сваца — между възвишенията на планината Волкян.
Мястото било ветровито и високо. Камъкът се намирал в отвесни ридове, блокове от твърд камък се редували с блокове от по-ронлив материал. Работата била трудна, времето — безмилостно. Хората падали от несигурните скелета и умирали, на други дробовете се изпълвали с бял прах от меките слоеве на кариерата и ги застигала същата участ. Само роби и престъпници били изпращани на тази работа. Само най-яките от измета на обществото. Някои оцелявали по две години в кариерите, но към края плюели розова храчка. По-слабите не издържали и два месеца.
Керник крадецът, преживял несгодите на затвора в Сваца, бил идеалният работник.
Изведен на ослепителната, изгаряща очите като киселина светлина на слънцето, от която бил скрит за неизвестно колко години, светът му се сторил просто един непоносим трептящ пламък.