Робите били оковани във вериги — крак за крак, кръст за кръст, ръка за ръка. Той и още петдесет други мъже били отведени от града по широк път, преминаващ в малка неравна пътечка над брода на виещата се река. Жадуващ тъмнина и хладинка за очите си, Керник все още не се радвал, че е на открито. Имал рани по тялото си от веригите и по лицето си от водата, която се стичала от очите и ноздрите му. Веднъж на ден получавал комат хляб. Нямал никаква възможност да хване нещо, защото бил окован. Агонизиращите, едно голямо море от объркани хора, го оглушавали. Само вътрешното единение на мисъл и чувства го утешавало. Един ясен студен глас му говорел вътре в него бавно и внимателно като на малко дете.
Стигнали кариерите.
Хълмовете, лишени от богатствата си, имали цвета на безснежната зима. Бяла мъгла се спускала над работниците, мека като пух от лебед в сравнение с грубото, сивосиньо небе.
Парче черен хляб, черпак вода. Освободили мъжете от оковите, които ги свързвали един с друг. Оставили въжетата на краката им, достатъчно дълги, за да ходят, но не и да бягат.
Керник лежал по корем. Очите му се прояснили. На голото бърдо чул шум като от пърхане на криле. Може би зайци подплашили птиците.
Войниците ядели говеждо месо и пиели червено вино. Керник започнал да пълзи по склона, стъпка по стъпка. Въжето не издавало шум, това било добре. На хълма имало скала, висока близо метър, тъмна, странна скала. Ако можел да я достигне, тя би го скрила временно от погледите на войниците, докато чакал заекът да се покаже отново.
Достигнал скалата. Не разбирал, че е достигнал целта си.
Тогава нещо му заговорило отново. Мозъкът му казвал: Погледни! Керник погледнал нагоре. Каменна ръка стискала каменен рог. Над него виждало лице, жестоко като на орел, черно като черен кехлибар. То го гледало познато и мило като грижовното изражение на майка.
Керник лежал и се държал за краката на идола. Разридал се без сълзи, тялото му се затресло.
— Такерна! Такерна, боже мой, мой боготворен бог, черен безсмъртен бог, отговори на молбите ми!
Без ритуал, без следа от любезност, Керник бил в истинска еуфория. Камъкът сякаш се поклатил от докосването му. Усетил това със сигурност.
В този миг острие от бели зъби разрязало дрехата на гърба му.
— Стани! Вдигни ръце! — Керник се претърколил и се изправил на крака разтреперан. Камшикът се омотал като змия около ръката му. Надзирателят стоял и се хилел. — Вярващ си, значи. Молеше ли се? Ще ти дам аз за какво да се молиш след малко.
— Такерна — обърнал се Керник към бога, но надзирателят изсъскал.
— Как го нарече? Някакво име от далечни земи? Не, прост мелез, ще ти кажа. Този идол има малък храм в Аркев за цялата си примитивна и неведома дейност. Но се съмнявам, че Херцогът го е грижа за него. Слънцето, луната и звездите са богове на града. В Аркев има храм със златни куполи, посветен на слънцето. По обяд колесницата на бога спира за почивка на точно определена точка от най-високия купол. Но ти никога няма да я видиш, нищожество.
— Такерна — повторил Керник.
— Не — казал надзирателят. — В града на Херцога го наричат Сован. Сован Тованацит. Голямо име за такова малко нещо. А сега тръгвай надолу по хълма, преди да съм ти одрал кожата, невестулко.
Керник се подчинил. Той се клатушкал и дори паднал веднъж. Надзирателят го ударил с камшика, за да побърза. Керник почувствал, че го следва странно, тъмно сияние, по-топло от слънцето и с тъмна светлина, която не измъчвала очите му. Това било присъствието на бога.
Тук, добил ново име, но със старото си изображение, Такерна все още помнел своя проповедник.
Керник бил отведен обратно на мястото си и не след дълго заедно с другите — при прашната кариера. Но той въртял кирката бавно, като че ли обичал белия камък и искал да го освободи. Слънцето слязло ниско. Кехлибарени сенки се спускали по хълмовете и вечерният вятър започвал да скърца със зъби. Керник се хилел, докато работел, и скърцал със зъби.
Приятни вълни от вълнение преминавали по зле поддържаното му тяло, лек за раните на плътта и сърцето.
По залез той се обърнал към мъжа до него — як, силно окосмен гигант. Гледал го и мислел. Свил мозъка си в юмрук, както правел преди, и почувствал аурата на бога в самия себе си и наоколо. Косматият мъж надал вик и отскочил настрани, в замъглените му очи се изписала тревога. Керник го накарал да види нещо в каменната стена, нещо, което не бивало да е там — може би челюст на дракон или скачащо животно. Близостта на Такерна възвърнала силите му.
Керник отметнал назад глава и виел диво от радост. Камшикът ударил по раменете му веднъж, два, три пъти. Не го било грижа. Скоро щяла да настъпи нощта.