Нощта, тъмната вдовица, стъпвала по възвишенията.
В колибите след изнурителния труд мъжете треперели и проклинали, мятали се в сънищата си. Керник останал буден. Очите му светели с мътна животинска червенина като догарящи въглени. Виждал много добре въпреки мрака.
Двама войници седели пред колибите и хвърляли зарове. Керник съсредоточил погледа си върху тях. Внезапно и двамата подскочили, отдали чест и побягнали. Те мислели, че са видели командира и са получили заповед от него. Така пространството пред колибите останало празно.
Керник се измъкнал. Вървял като сянка, а до него на неравната земя изгряващата луна хвърляла втора сянка.
Лесно изкачил хълма. Зад него останали кариерата и голямата осветена къща на войниците.
Достигнал мястото на идола. Легнал при краката му, докоснал с устни камъка. После коленичил и започнал да рецитира древните думи ред по ред, нищо не бил забравил.
Стигнал до момента, когато трябвало да направи жертвоприношение. Усетил, че камъкът чака нещо под ръцете му. Не бил уловил зверче, което да убие. Но това нямало значение. Керник осъзнал от какво има нужда идолът. Последната магия, която ще го обвърже безвъзвратно с бога. Бил твърде необуздан и неопитен, за да разбере това по-рано.
Кръвта, която щял да пролее, трябвало да е неговата собствена. Трябвало да жертва себе си. Някак инстинктивно усещал, че тази смърт не е смърт, че с това щял да постигне целта си и трябвало да го стори много отдавна.
Нямал сечиво, защото пазели инструментите далеч от досега на работниците от кариерата. Тогава направил друго.
Не забелязвал болката, прегризвайки артерията на китката си, както вълкът гризе крака си, за да се освободи от капана. Болката не била силна. Кръвта му зашуртяла по идола и планинският склон сякаш изчезнал.
Керник лежал в тъмнината, огнени нокти го разкъсвали, сребърна човка вадела вътрешностите му с обич и той приемал това страдание с обич. Тогава се появили цветовете и сънищата, силен вятър духал през черупката му — знаел, че отвътре е празен. Най-после дошъл богът. Нямал думи за това.
Когато отворил очи, слънцето изгрявало. Лишените от красота хълмове светели леко и петнисто, сякаш покрити с нечисто злато.
Керник станал, погледнал право в слънцето, както само орлите могат да гледат.
Почувствал силата. Да, почувствал я. Не като дар, а като част от него.
Погледнал ръцете си. Те били бели като камъните в кариерата. Усмихнал се и ги накичил с пръстени от сребро и злато. Облякъл наметало с цвета на бурите, с двадесет избродирани по него слънца. Открил, че не трябва да прави непрекъснато илюзии. Веднъж сътворени, те си оставали, без да ги поддържа, докато не направел други. Погледнал идола Такерна.
Първо го шокирали черните отломки, в които се бил превърнал. Но само в началото, преди да разбере. Тогава проследил къде слънчевите лъчи докосват земята. Търсел нещо, но не го откривал. Нито на скалите, нито на тревата, дори не и в блясъка на утрото.
Керник вече не хвърлял сянка.
Долу, при колибите, мъжете се размърдвали. Двама войници го посочили, после дошъл и надзирателят.
— Нека им покажа какво мога. Нали, мой най-скъпи от всички богове?
Вдигнал ръце. Те били криле. Изправил глава. Тя била маска на птица с изкривен клюн. Керник се превърнал в сокол и се издигнал във въздуха, нагоре към синьото широко небе над хълмовете.
Хората между колибите извикали и се разбягали.
Във въздуха соколът пищял подигравателно.
Това не било илюзия, а реалност. Керник имал пера на гърба си и летял. Керник-Такерна-Волк летял под слънцето с разногледите си очи, високо над отломките на черния бог и смирените златни земи. Така се родил магьосникът Волкхавар.
Две други неща се случили с Волкхавар и с черния бог същата година.
На големия пазар за роби в един град на запад от Коркеем седемгодишно момиче било обявено на търг и закупено. Екипажът на морски съд с бегла прилика на кораб го продавал. Косата й била дълга и черна като перата на гарван, а очите — с цвят на лисича козина. Била слаба като кост. Въпреки жестокостта на хората и изморителното пътуване, тъгата и страха, които я обземали, тя стояла изпъчена и горда, както не е стояла нито една скърбяща жена от синя кръв, окована във вериги по време на война.
— Знаеш ли името си, момиче? — плеснал я новият й стопанин.
— Шайна, ваша милост — отговорила внимателно и уверено.
На север, в един богат град, се издигала голяма бяла къща. В нея живеел благородният Парвел с жена си и петимата си синове.