Когато в едно семейство има толкова много синове, най-добре е да си първият. Не е беда да си вторият или третият. Ако си четвъртият, може би шансовете ти са по-малки. Но ако си петият, тогава без съмнение в чинията ти има твърде много сол.
Дисаел Парвелсън бил на тринадесет, слаб, тъмен, с добри обноски. Лицето му още тогава карало момичетата да се заглеждат по него, а някои от момчетата да налитат на бой. Но Дисаел бил сговорчив и уравновесен. Имал усет за мелодия и добра памет за песни и истории — способност, която още не бил оценил. Нямал чувството, че е уникален, нито желанието да показва себе си или да властва над другите. Просто искал да има собствен път в живота. Бил петият син на богатия Парвел и имал малко работа покрай дома. Не бил амбициозен. Харесвал братята си, така че нямал основание да се моли чумата да ги убие и да остави бащиното огнище, кесиите с пари и отговорностите на него. Затова още от ранна възраст част от него поглеждала навън, отвъд бялата бащина стряха, града, горите и възвишенията към хоризонта, който можел да му каже: „Дисаел, ето коня, който само ти можеш да яздиш.“
Един ден този кон спрял на пазара в града.
Много чуждоземци идвали и си отивали — свещеници, проповедници на слънцето, облечени в пурпур; вярващи в сили дрехи; лечители с чудотворни церове за зъбобол и импотентност; търговци на кожи или мъниста; певци на балади. Последните заинтересували Дисаел с дивите си очи и еднострунните инструменти, вързани на гърбовете им. Един ден, късно през пролетта, дошла и трупа артисти.
Вечерта те изнесли спектакъла си на пазара. Водещият на представлението ударил леко по земята с жезъла си от обелено дърво и по пилоните засияли фенери. Те осветили дрехите им с цветовете на дъгата. Маските на златното слънце и сребърната луна, извитите мечове със стъклени камъни по дръжките заблестели като смарагди или топази.
Целият град се стекъл да ги гледа. Дошли и синовете на Парвел. Двамата по-големи се люлеели пред кръчмата в столове, специално изнесени за целта. Третият и четвъртият отправяли нежни погледи към трите артистки. Петият син, на когото било наредено да си стои в къщи и да не присъства на късното представление, се скрил на покрива на кръчмата.
Най-младата артистка изпяла песен. Едър мъж с тъмна кожа й акомпанирал на свирка. Певицата, близо петнадесетгодишна, докосвала нежно струните на зелена цитра. Гласът й бил тънък, но благозвучен като на птица. Дисаел се влюбил в нея. Харесал и песента. Тя разказвала за свободата, за широкия път, който прекосява Коркеем и продължава нататък, за родината на артистката, която нямала граници. По време на песента един глас пошепнал на Дисаел: „Ето го и твоя път. Поеми по него, иначе си обречен да останеш тук завинаги.“
Това бил отговорът на терзанията от сънищата му. Но сега мислел за къщата на баща си, за майка си и братята си… Спомнил си детството, което вече било свършило. Да бъдеш сам му се сторило също толкова лесно, колкото да си с шестима роднини, та дори и по-лесно.
Когато артистите си тръгнали от града на зазоряване с украсените си каруци, Дисаел тръгнал след тях. След един ден ги настигнал. Извървял близо двадесет километра.
Водещият на трупата се казвал Джай. Бил жесток, брадат мъж с четири свадливи жени, всички толкова различни като четирите посоки на компаса.
— Махай се, млади глупако — извикал той, когато видял Дисаел. — Да не мислиш, че раздавам подаяния?
— Не, господине — отговорило бързо момчето. — Аз искам да изработвам хляба си. Вие ще прецените дали мога. Ще наглеждам кончетата, ще прибирам и вадя принадлежностите ви. Много съм добър, когато трябва да се придумват несговорчиви кръчмари. Моите братя ме научиха на това.
— Говориш като добре възпитано и образовано аристократско изчадие.
— Аз съм точно такъв — отговорил Дисаел. — Но всеки може да се научи на нови неща.
— Ха! — изръмжал Джай доволен и се изсмял. Той преценил с погледа си на водещ, че това красиво момче имало лице, което ще увеличи тълпите на спектаклите особено след няколко години. Умеел и да се пазари. Гласът му явно рано мутирал и имал оттенък на тъмен сребрист метал. — Можеш ли да пееш, беглецо? — попитал той момчето.
— Малко.
— Скромен си, а?
— Не съм се учил да пея.
— Нито да играеш, бих казал, но мислиш, че можеш да се справиш.
Дисаел се усмихнал и водещият си представил как усмивката му изпълва пазара с жени.
— Искам да чуя как разказваш баладата за Сеева и „Хълмът от стъкло“ — заповядал Джай.
Може би мислел, че синът на благородник не знае такава популярна приказка. Ако било така, то Дисаел го изненадал.
Джай седял в каруцата с чаша вино в ръка, наоколо насядали членовете на трупата му и слушали. Момъкът не се изчервил. Разказвал добре. Гледал момичетата, както би гледал глупавите кокетки от улицата. Това ги объркало.