— Прости ми — отвърна Шайна.
Беше затворила козите в кошарата, но младият Аш вече също я бе смъмрил, задето ги бе довела в толкова късен час. Каза й, че не може да върши нищо, и се бе опитал да я удари, за да й даде урок. В двора кучето вдигна поглед от кокала си и се разлая силно, сякаш искаше да каже: „Шайна идва, вадете тоягите.“ Кучето, което по свой начин също беше роб в къщата, се радваше, когато човек получаваше същото брутално отношение, както и то. Но старият Аш още не се беше върнал от полето и затова жена му само издърпа ухото на слугинята и я пусна.
Наистина стана твърде късно. Магическото време, когато се запалват първите светлинки на нощта, отдавна беше минало. Хлябът и лъжиците бяха вече на масата, малките чинийки за домашните демони стояха също по местата си. Всеки демон получаваше част от яденето и горко на онзи домакин от Коркеем, който ги забравеше. И богатите трябваше да хранят своите демони. Старият Аш казваше, че дори в двореца в Аркев слагали за тях малки чинийки. Правеха го във всяка къща. За демона, който се грижеше за дърветата, складирани до стените, за демона, който живееше на покрива и пазеше от дъжд, за демона, който лежеше под прага и предупреждаваше семейството за опасности, като виеше и викаше. Една зимна нощ младият Аш се подхлъзнал в снега, връщайки се от кръчмата, и си наранил коляното. После се довлякъл до прага на къщата и започнал да вие и вика. Старият Аш и жена му помислили, че демонът ги предупреждава с тези звуци за опасност, били твърде уплашени, за да слязат долу. Синът им бил почти замръзнал от студ, когато съседи го видели и му се притекли на помощ. Демоните съществуваха. Криеха се и ядяха храната си, докато семейството спеше. Понякога в студа, час преди изгрев слънце, Шайна, свита на едно чердже до пепелта от огнището, отваряше очи и виждаше сянка, тънка и подвижна като змия, която се промъкваше покрай стените и оставяше празна чинийка след себе си.
Старият Аш скоро се върна.
Той изгледа Шайна с определено задоволство, защото не много съседи можеха да си позволят слугиня в дома. Благодарение на този собственически интерес тя получаваше достатъчно храна и подслон и дори можеше да ползва банята, след като всички членове на семейството бяха свършили с нея. Старият Аш държеше сина си далеч от робинята — една трудна задача, като се има предвид, че единствената гордост на младия Аш беше с колко момичета е бил от последния лунен фестивал до днес. Той се боеше от баща си, подобен на голяма черна мечка, и още повече от майка си с нейния писклив глас.
Жената на стария Аш вече беше поднесла яхнията и сега наля на мъжа си бира.
— Робинята… — започна тя, но той я прекъсна.
— След овцете ходеше вълк.
— Вълк! — изпищя жена му.
— Късно е за вълци — добави синът им, който бързаше да вечеря, преди отново да отиде оттатък хълма.
— Има вълци и това е — упорстваше старият Аш. Преглътна залъка си и допълни: — А Микли ми каза, че някой отново бил видял Сивата жена от Студената канара.
— Две години минаха, откакто беше тук — отбеляза жена му. — Жените ходеха при нея за магии и заклинания, но тя почти не се съгласяваше да ги прави. Миналата зима казваха, че са я видели да лети със стола си — онзи керемиден на цвят стол, нали помните, — но може да се е върнала. Тя е стара и твърда като скала.
— По-добре да я няма — заяви младият Аш безцеремонно, привършвайки храната си. — Момичетата ще я убият с камъни, ако дойде. Една разпусната жена отвъд хълма има дете с две глави, защото се опитвала да го махне с магиите на Барбаят.
— Шшт — спря го майка му. — Не споменавай имена. Това ще предизвика злите сили.
— По-добре да ги споменавам, отколкото да си докарам и аз някоя беля — отговори синът й мъжествено и се изправи.
Шайна изпусна подноса, който носеше от фурната. Разтрепера се, като чу да се споменава името на жената от Студената канара.
Жената на Аш я погледна като раздразнена кокошка и посегна към тоягата. Но в този момент от улицата се разнесе шум, толкова рядък и странен, че всички замръзнаха на местата си. Дори младият Аш, който беше вече на двора, застина. Това бе шум от копита на коне и звънци, от дискове на юзди и шпори: звук, който издаваха само богаташите.
— Бирникът! — изкрещя панически старата Аш.
— Свещеникът от Кост — промърмори съпругът й.
„Смърт“ — помисли си Шайна, без да знае защо, но сърцето й, точно както бе казала Сивата жена от планината, се преобърна в гърдите й.
Стария Аш и жена му излязоха в тъмното, дори кучето опъна въжето си. По цялата широка калдъръмена улица се стичаха хора да гледат, носейки в ръце фенери или късове хляб от вечерята си. Шайна не излезе на улицата, но застана на прага на къщата и наблюдаваше.