Жената на управителя вече бе дошла в съзнание и сега имаше хистерична криза. Трите братовчедки и управителят се препираха яростно. Тълпата на хълма бързаше към къщи сякаш в очакване на силна буря.
Нямаше и следа от Волк Волкхавар и спътниците му.
— Дисаел! — Гласът на артистката бе рязък. — Дори не си помисляй да го последваш! Той наистина е такъв, какъвто го описват.
— Това е очевидно — отговори й. — Не си мисля, че мога да се преборя с магьосници.
Някъде дълбоко в него духът на предците виеше за отмъщение, припомняше неумолимата традиция сред благородните семейства на изток, на запад, на север и юг от Коркеем — кръв за кръв. В съзнанието му говореха добрият разум и мъдрият страх, но думите на страстните демони на сърцето ги заглушаваха.
В Сваца имаше погребение. Погребваха Джай. Артистката продаваше златни мъниста и боядисани брошки и пръстени, които им бяха подарени от почитателите от града. Другите артисти продаваха най-хубавите си обувки и тъкани за седла. Жителите искаха да забравят за погребението заради страха си от магьосника. Но членовете на трупата изпроводиха Джай в последния му път.
Той отиваше в гроба, заобиколен от мрачно великолепие. Свещеникът мърмореше думите за опрощение. После пред хората излезе Дисаел и произнесе мелодичното прощално слово от някаква пиеса. Гласът му звучеше силно като удар на бронз в сребро.
На запад, в кулата, Волкхавар чакаше.
Чакаше Дисаел да тръгне след него.
Но той не се появяваше и магьосникът се хилеше в яда си. Младият артист беше толкова аристократичен, благороден, спокоен и умен.
Паяците плетат мрежи. Волк правеше същото.
Онази нощ артистите останаха будни около гроба на Джай. Факлите горяха. Имаше вино и хлебчета. Джай бе положен в гроба с най-хубавите си дрехи. Върху едното му око поставиха сребърна, а върху другото — златна монета. Мустаците и брадата му бяха прилежно сресани. Никой не биваше да се разплаче по време на будуването, иначе духът му щеше да се надигне и да го сгълчи. Приятни спомени и гняв ги обземаха, когато мислеха за Джай.
Към полунощ между плочите на гробовете се появи малка фигурка. Тя се промъкваше към артистите, като се ориентираше по гласовете им. Когато ги намери, се обърна към дебелия червендалест Роши, който пиеше, седнал под едно дърво, и му прошепна тихичко:
— Дисаел с вас ли е? Трябва да поговоря с него. За бога, наистина трябва да го видя.
Роши погледна нагоре и видя красиво момичешко лице, което го гледаше изпод качулката.
— Почакай тук, хубавице. Ще го повикам. — Роши примигваше тъжно. Тръгна да повика младия артист.
Дисаел беше пиян. Беше почувствал необходимост да се напие. Когато Роши прошепна в ухото му, че го търсят, той стана и го последва. Тази нощ не искаше да вижда никого, още по-малко жена, но виното беше замаяло съзнанието му, както обикновено.
Роши беше добряк, пък и бързаше да се отдаде пак на меланхолията си и затова остави Дисаел сам под дърветата на гробището, където го чакаше момичето.
— Добър вечер — каза младият артист и се поклони. — Честта да се запозная с вас е изцяло моя.
Момичето отхвърли назад качулката си и се отмести натам, където светлината огря златистите й коси. Дисаел я позна дори само по наниза от сапфири върху косата й. Беше придружителката на магьосника.
— О, Дисаел, Дисаел — промълви тя нежно.
— Доста път сте изминали от дома, госпожице — изрече артистът по-сериозно, отколкото беше учтиво. — Може би трябва да се върнете обратно там.
— Дисаел, чуй ме какво имам да ти кажа, преди да ме съдиш. Да не мислиш, че престъпленията на господаря ми са и мои? Да не мислиш, че дойдох доброволно в къщата на управителя и го гледах спокойно колко жестоко се отнася към вас? Това не ме забавлява. Да не мислиш, че се смях и плясках с ръце, когато уби водещия ви? Не, Дисаел, аз плачех, но плачех в сърцето си, а не със сълзи. Не бих посмяла да плача открито пред него. — Вдигна поглед към лицето му, очите й се напълниха със сълзи. — Погледни ме. Мислиш ли, че съм щастлива? Той ме облече в красиви дрехи, сложи скъпоценни камъни в косите ми, но ме отвлече от дома на баща ми, където бях щастлива и невинна. Никога не се държи мило с мен, една добра дума не ми е казал досега. Аз струвам по-малко от котката му, единствено нея обича. Ако някога не направя нещо както го иска, ме наказва. — Момичето пристъпи плътно до Дисаел. Нави копринения си ръкав. На бялата й ръка имаше ужасен белег от изгаряне. — Когато бяхме в кулата — продължи тя, — той говореше за смъртта на водещия ви и се смееше, гордееше се с постъпката си. Не можах да скрия мислите си от него, затова той взе нажеженото желязо от огъня и ето какво ми стори.