Аркев — градът, боготворящ небето, столицата на Коркеем, любимата резиденцията на Херцога.
Аркев, където бе дошъл непознат мъж, тъмен, усмихнат, с трупата си от артисти, възседнали черни коне. Градът, който щеше да премине във властта на Волкхавар, макар че още никой нищо не подозираше.
Аркев, където в това време някой лягаше да спи както всички хора или поне така изглеждаше, защото кой е казал, че хората без душа никога не си почиват? Някой с къдрава коса, когото Шайна обичаше.
Сутринта в Аркев трябваше да се открие панаир. От разни места, близки и далечни, идваха хора, хората на пътя — артисти, доктори, търговци, улични сергиджии. Панаирът щеше да продължи дванадесет дни и да положи началото на пролетния фестивал на слънцето. По цялото пространство на големия градски площад, който се простираше на юг до двореца на Херцога, на север и на запад достигаше храмовете, а на изток граничеше с павираните с мрамор брегове на река Карга, бяха разпръснати павилиони, каруци, фургони на стотина или повече трупи от пътуващи артисти. Бяха покрити с черги от парцали с цветове на скъпоценни камъни. Те достигаха чак до осветеното пристанище, където се гушеха лодки и триеха влюбено намазаните си с катран страни в камъните. От време на време светлини от факли прехвръкваха между алеите на този втори, импровизиран град от палатки и корабчета. В квартала на обущарите иглите все още шиеха на пламъка на свещите, а в ъгъла на аптекарите котлите с целебни отвари още бълбукаха. Птиците бяха прибрани в клетките, овцете — в оборите. В една брезентена винепродавница двама или трима мъже още пиеха въпреки късния час, а брадясал магьосник в градинска беседка, покрита със зелено платнище, все още се мъчеше над поднос с мъниста.
На север, върху откритата площ, палатките на артистите се множаха, великолепни като пауни, украсени със звънци и знаменца. Дали Керник беше там? Керник, величайшият свещеник на забавленията, Керник с трупата му?
Нещо се спусна надолу. Къс мъгла като шал от тънка и прозрачна материя, облак от небето полетя над градчето от павилиони. Но не спря над лагера на артистите. Премина над него и долетя до мястото, където площадът преминаваше в тясна уличка, която водеше нагоре и се изгубваше на върха в горичка от високи тополи. Отвъд горичката имаше скрита полянка, цялата потънала в мрак.
Градинката беше убежище на нощта, а тя бе толкова близо, под клоните на дъбовете и листокапната борика, дишаща мрачния дъх на папратите и дивите цветя. В средата на полянката имаше порутена гробница на светец. Вратата й беше толкова ниска, че човек едва проникваше вътре, две грубо изсечени колони подпираха счупения покрив, стените бяха обрасли с шипки.
Бледата сянка бе донесена от вятъра на това място и кацна на земята. Душата на младо момиче стоеше на поляната, сребърна нишка минаваше зад нея и я свързваше с тялото й, а друга, невидима нишка на любовта минаваше отпред.
Някъде в Аркев звънна камбана. Беше часът преди зазоряване.
Около гробницата на поляната бяха опънати палатки, но беше трудно да разбереш със сигурност колко са и колко черни коня — ако имаше такива — стоят тихо и мирно като статуи в мрака. Имаше ли лампа наблизо или мястото бе осветено само от звездите? Говореше ли някой в руините, шептеше ли молитва, или това беше вятърът, който брулеше шипките? Какво значение имаше? Духът на Шайна гледаше наоколо и се ослушваше за нечие дишане.
Мина над поляната, косата й се развяваше свободно. Проникна направо през стената на палатката от черно кадифе и го намери вътре.
Сърцата на духовете не могат да бият, но на нея й се струваше, че могат. Нейното биеше със сигурност. Или може би чуваше ударите на неговото, сърцето на Дисаел, туптящо в съня му?
Висеше над него като сън. Очите й се напълниха със сълзи, въпреки че душите не могат да плачат. Посегна да погали косата му и ръката й потъна в къдрите му, във възглавницата под него. Упрекна се за абсурдната тъга, която изпита, че не може да го докосне.
Той е по-красив, мислеше си тя, отколкото си спомняше, и въпреки това й изглеждаше познат, сякаш го беше виждала всеки ден вече цяла година. Но не беше ли блед? А също й се стори, че е отслабнал. Унесен в сън, той лежеше пред нея като нейно дете, а сенките бяха като дим пред очите й.
Душата на Шайна се колебаеше, жадуваща, безмълвна, втренчена. Какво предстоеше сега? Какво трябваше да направи? Искаше да целуне устата му, да го събуди, да му каже: „Ето ме. Знаеш ли коя съм?“ Или може би душата му, будна и съзнателна дори когато тялото му лежи безчувствено, ще отговори на нейния безгласен копнеж? Какво би казала душата му, ако се издигне като тъмен ангел от обвивката си? Може би: „Ти си нищо за мен. Върви по дяволите, върни се у дома си, нямам време за теб.“ Да, душата на Шайна може би щеше да понесе унижение, обиди и срам. Тя се маеше покрай него, чудеше се, мислеше за думите на Барбаят: „Душите могат да разговарят… Душите се викат… Ти го обичаш.“