— О, Дисаел — помисли си тогава Шайна, — дали просто не ме е лъгала, за да си вземе цената? Казват, че обещанието на магьосница е като лека жена, рядко се помни. О, Дисаел! — Той продължаваше да лежи като мъртъв и красив като небето. — Е, тогава ще си вървя.
Но продължи да обикаля там, мислеше че все пак има някакъв начин да му покаже присъствието и любовта си, ако само можеше да ги узнае.
Най-накрая малко се ядоса. Вдигна глава — главата на душата си — в старата горда поза. „Тогава може би не ме харесваш. Извинявай, че те обезпокоих.“ Това премахна блена от нея, както груба четка маха паяжините, и изведнъж почувства страх.
Беше се уплашила от сенките. Но този натиск, това чувство, че нещо я наблюдава… Лесно бе да се обърка, защото беше тъмно като нощта. Тъмно и зловещо. Духът й подскочи. Колко студено беше в палатката, колко студена — като гробище — беше поляната! Почувства два импулса почти едновременно. Единият настояваше да остане там, до любимия човек, който отказваше да я разпознае. Не беше забравила онова видение у магьосницата, което може би Барбаят нарочно я бе накарала да види — Дисаел вързан на желязно колело и заспал завинаги. Вторият импулс беше по-силен. Той й подсказа, че трябва да бяга, защото младият мъж не хвърля сянка, той е част от магията, не само слуга на магьосника, но и негов приемен син.
Почувства странно вибриране на душата си като дисонанс на струни. Трептеше сребърната нишка, която я свързваше със собствената й плът. Тази нишка я теглеше, викаше я да се върне, да се върне, преди да е станало твърде късно.
Внезапно откри, че не може да устои на този натиск да спаси съществуването си. Избяга от палатката, преди дори да помисли да я напусне и да се издигне в широките простори на небето. Нямаше нужда от дъх и все пак се задъхваше. Чувстваше се като дребна риба, избягала от затварящите се челюсти на щука, гълъб, който стремглавият ястреб не е успял да хване. Тънката връв, която не се беше откъснала от телесния си източник и не я ограничаваше да лети, където поиска, сега се навиваше обратно и я дърпаше назад. Теглеха я, тя се обръщаше и въртеше във високата шир на небето, обзета единствено от див несъзнателен ужас. Характерът на времето се беше променил. В един момент звездите грееха като остри ножове над лицето й, падаше през огън, задушаваше я кладенец на слепота, след което лежеше смирена и грамадата на планините тегнеше над нея.
Размърда се.
Голяма тежест притискаше ръцете й към пода, но успя да ги повдигне и да ги поднесе пред очите си. Погледна ги, като да бяха чужди ръце. Беше отново в тялото си. Отново беше влязла в обвивката си от плът. Беше отново в селото на своето крепостничество.
Сега, когато нощта почти преваляше, всичко беше както преди.
Пепелта от огнището беше сива, цветът на небето също беше сив. На двора кучето дрънкаше веригата си. Скалите се извисяваха към небето, птиците започваха да пеят, накацали на върбите до потока. Скоро трябваше да става. Трябваше да носи тази оловна обвивка, окачена на нея. Собственото си тяло.
Дали преживяното през нощта не беше сън?
Лежеше неподвижна. Мислеше за страха си и за полета. Мислеше за младия артист, отпуснат в безразличната си дрямка. Нищо не разбираше. Гордостта повече не можеше да я поддържа. Хълмът на радост и надежда беше твърде висок. Беше го изкачила с песен. И падна от върха. Лежеше и плачеше в тишината, както отдавна не бе правила.
Далеч от нейното село нещо ставаше. Много дни и много нощи би отнело пътуването дотам, освен ако пътникът не изкривяваше времето с магическите си дарби или не беше свободният летящ дух на влюбена девойка. В Аркев, на една полянка, до една порутена гробница на идол, наричан в тези райони, макар не много често, Сован Тованацит, Волкхавар, магьосникът, подуши ароматния въздух и усети нов мирис. Познат мирис. Не на цветя или трева, или тъмен камък, а парфюм на нещо живо и все пак не съвсем — присъствие на душа. То лежеше като роса по земята и висеше над мястото, където спеше младият артист. Волкхавар отдръпна завесата на палатката и там, по пода, по канапето, по тъмната коса на Дисаел, бе разпръснат най-лекият прах — сякаш пометен от дворците на звездите.