Черни коне. Не можеше да ги преброи на мъждукащата светлина на лампите. Може би седем, девет, тринадесет. А конниците? Колко бяха те? На раменете си имаха наметала като големи черни криле. На светлината от лампите се виждаше аленото платно на седлата, юздите със звънчета по тях бяха като звездни нанизи. Искреше бял и жълт метал. Блестяха и скъпоценни камъчета като капки кръв и като зелените очи на котка.
Тогава някой се приближи, без да бърза — първият конник. Той застана на силно осветено от прозорците място. Не беше свещеникът. Нито бирникът. Някои мислеха, че е самият Херцог на Коркеем, но и те грешаха. Херцогът едва ли би яздил през планинските местности с толкова малко охрана — седем, девет, тринадесет конници зад него.
— Аз съм добре дошъл сред вас — започна странникът, като гледаше селяните от височината на коня си. Носеше тъмнолилаво, почти черно наметало с избродирани двадесет златни слънца, а лъчите им — обсипани с рубини. На врата си имаше яка на златни житни класове, а на главата си — висока шапка от сафран, украсена със сребро. Лицето му почти не можеше да се различи — то беше толкова бяло, като че ли емайлирано. Клепачите му бяха изрисувани в златисто, а устата — тъмно начервена. В нея се виждаха жълти като на вълк зъби, а под позлатените клепачи изпъкваха очи, подобни на горящи въглени. С едната си дълга и слаба ръка държеше дрънчащите юзди, а в другата — магически жезъл от обелено дърво с тъмен камък на върха. Ноктите на ръцете му бяха дълги колкото заешка опашка и боядисани като черни кехлибари. Той целият блестеше на светлината от прозорците, бледото му лице се извъртя от изток на запад.
— Знаете ли кой съм аз, добри хора от полето? Сега ще узнаете.
Никой не му отговори. Ако страхът можеше да хвърля сенки, точно това се случи тогава. Хората замръзнаха по местата си, дъхът им секна. Странникът на черния кон се усмихна.
— Чували ли сте някога за Керник, умния водещ? Керник, принца на фокусниците, майстора на акробатите и артистите, свещеника на забавлението? Керник, бога на смеха, магьосника и крадеца на чувства?
Плесна с ръце и ноктите му изтракаха. Той и трупата му скочиха на земята, като разпръснаха букет искри. От искрите излетя птица и се стрелна право към осеяното със звезди небе.
Надолу по улицата се понесе шум като лек ветрец. Две или три кучета се сдавиха, но бързо се разбягаха.
— Ето ги и моите артисти — каза Керник, умният водещ, Керник магьосникът, като направи жест с грабливата си ръка. — Изпълнителите от моята трупа. Елате, деца. Оставете конете и елате. Тези добри хора ще ни нахранят в замяна на нашите чудеса.
Последва размърдване, сякаш ято гарвани размахаха криле и сетне ги прибраха. И тогава сред тях лумна светлина — без цвят и топлина, но по-ослепителна от другите в селото, така че лампите в къщите помръкнаха, а прозорците потъмняха. Скъпоценностите и металът сияеха още по-ярко на новата светлина. Керник, принцът на фокусниците, стоеше в центъра.
Той произнасяше имена или думи, които никой не знаеше. Конете отстъпиха назад, после се изправиха на задните си крака и застинаха като статуи. Конниците се разделиха и някои пристъпиха напред. Изведнъж улицата се изпълни с акробати и музиканти, които биеха барабани, а в средата танцуваше спокойно една отвързана мечка с бяла козина и сини очи.
Селяните бяха възбудени. Ритмите и танците ги стоплиха и развълнуваха, страхът се изпари. Те се блъскаха по широката улица, смееха се, аплодираха и викаха от изненада, като от време на време се подпитваха дали са виждали друг път такова представление.
Едно младо момиче с наниз от сапфири над светлорусата си коса танцуваше с мечката. Тя беше много внимателна с нея, придържаше девойката с лапа през кръста. С другата си лапа държеше ръката й и се накланяше с нея в ритъма на танца. Девойката беше толкова хубава, че младежите от селото се побутваха в ребрата или подсвиркваха, без да я изпускат от очи, а лицата им се изчервяваха.
— Запазете красотата и невинността. Тя е принцеса и кръвта й е по-чиста и от перлите. Дори мечката няма да й стори нищо лошо — рецитираше Керник с темпото на барабаните. — Ще ви покажа какво сполетя русото момиче.
Трудно е да се опише какво се случи после. Тази част от селото, където стояха Керник и неговите артисти, престана да бъде каменист, наторен от козите земен път, а се превърна в мраморен пейзаж с малки дръвчета наоколо, от чиито клони висяха златни ябълки и под чиито шарени сенки се разхождаха птици с яркозелени или сини опашки. Русото момиче минаваше край тях и събираше златни плодове в престилката си, украсена със скъпоценни камъни. Мечката вървеше след нея и свиреше мелодично на свирка.