Но кой беше Керник? Името му не беше отбелязано в програмата. Групите от младежи, които обикаляха из лагера на артистите, за да го търсят, не го намериха сред тези хора.
Следващата нощ, след провала от първия ден, горящи пламъци се сипеха от небето. Докато падаха по первазите пред удивените хора, казваха: „Очаквайте Керник! Керник е магьосникът на мечтите и мистериите.“
В квартала на артистите хората бяха въоръжени и чакаха. Посипаха се рози. Те падаха от огромен огън в небето и блестяха като тъмночервени звезди. След като достигнаха земята, скупчиха се заедно и се превърнаха в една трептяща фигура, в демон, който тръгна по алеите между палатките. Вървеше и се смееше, кривейки се. Това беше напълно в реда на нещата, като се има предвид районът, през който минаваше. Някой изтича напред и го удари, но той не обръщаше внимание на остриетата и юмруците. Демонът вървеше сред хората като гранитен дух, продължаваше да се смее и клатеше глава. „Прах, кал, тор — казваше нещото. — Защо не се върнете в прашните си каруци, кални дупки и торни купища?“
На следващия ден някои си събраха багажа и напуснаха. Артистите приеха това като предзнаменование. За този ден имаше осемнадесет постановки и всички бяха несполучливи. Керник бе направил магия. Артистите го проклинаха и бягаха от развалените плодове, които падаха като градушка върху подиума.
— Къде е Керник? — викаше тълпата, смееше се, говореше. Торбата с трикове на Керник се бе оказала многообещаваща. Но никой не смееше да каже, че това хвалене ще доведе до нещо добро. Или щяха да благоговеят пред него като пред бог, или ако се представеше незадоволително, щяха да го прогонят с подигравките си извън града, както подгонват добитъка към касапина.
— Покажи се! Хайде, Керник, умнико!
От целия град единствено Херцогът Мойоко не се интересуваше от Керник. Друго име тревожеше съзнанието му. В сънищата му го посещаваха дяволи, които заплашваха да го разкъсат, диви животни искаха да го изядат. Ослепяваше го светлина, застигаше го нещастие. Когато протестираше — а Мойоко винаги го правеше насън, че той е Херцогът им, те отговаряха: „Само от един човек се боим. Това е Волк Волкхавар, богът на магьосниците. Дори ти, Херцоже, в леглото си от кадифе ще свалиш шапката си пред него, ако те накара.“
През третата нощ, преди последния ден от фестивала на артистите, дванадесетата и последна нощ от панаира, Аркев не спеше в очакване да види какво ще пада от небето. Никой не остана разочарован. Хиляди лебеди с пера, блестящи като пайети, долетяха от изток, от запад, от юг и север. Те се събраха в ято над двореца на Херцога Мойоко. „Керник — пееха те с гласове на девици — ще дойде утре, щом настъпи полунощ.“ И изчезнаха.
Малцина посмяха да изиграят пиесите си на дванадесетия ден. Тези, които се осмелиха, не получиха голямо признание. Всеки беше в очакване, дори трупите от артисти чакаха мрачно да видят великия импресарио, крадеца на чувства. Фенерите бяха запалени и още в синия здрач, предшестващ новолунието, тълпата се трупаше около високата сцена в двора на храма на слънцето.
Шайна също лежеше в очакване в къщата на стария Аш. Тринадесетият ден на панаира в Аркев беше дванадесетият на тъгата й. Този ден беше осмислила чувствата си и реши, че сърцето й все още не е разбито.
Боеше се от всякакви неща, от собственото си безразсъдно нетърпение да освободи душата си по-бързо от телесната обвивка. Опасяваше се, че господарите на къщата — старият Аш и жена му, младият Аш, който цяла вечер беше мърморил и предавал разговора си със свещеника от Кост, никога няма да си легнат. Дори сега, когато бяха в стаите си, Шайна беше под напрежение да не би шумната караница от вечерта да продължи. Боеше се също така, че може би е забравила магията за освобождаване на душата или някой съществен момент от нея. Но най-вече се страхуваше от тъмното място и опасността, която обграждаше Дисаел, артиста без сянка.
Настъпи тишина. Чуваше се само тихото хъркане на спящите господари. Сънят обви с крилете си всички селяни освен Шайна. Тя побърза да изтръгне душата от тялото си и да се понесе в ясната нощ под луната.
Започна да мълви думите на магията. Не я беше забравила. Помнеше всяка дума.
Отново почувства болка. Непоносима и зловеща, както преди. Издигна се над тялото си. Остана да виси във въздуха, безтегловна и сребриста. Почувства се свободна и блажена и както преди, се изпълни с духовни стремежи.
Тогава изведнъж нещо я спря и я накара да се обърне и да погледне за втори път мястото, където лежеше, собствената си плът, изпъната и недишаща до изгасналото огнище.