Тялото й беше красиво и младо. Кожата й имаше цвета на мед, огряна от слънцето. Миглите й бяха като дълги черни тръстики, косата й се стелеше — същинска черна нощна река — по гърба и по високите й девически гърди и достигаше тънките й, силни, мазолести ръце. Душата й погледна всичко това със старата тъга. Помисли си дали ако влязат и я видят, ще забележат, че е празна. Не беше си задавала този въпрос преди.
Но беше твърде късно. Не я интересуваха последиците. Дърветата и възвишенията я мамеха като лисица в нощта. Сребърната й душа се извиси нагоре.
Прелетя над хълмовете, планините, горите, реките, над цялата спяща среднощна природа, към Аркев. Времето беше спряло за нея.
Секунда по-късно достигна върха на храма на звездите. Самата тя беше звезда. На север видя замъглено от ярка светлина място. Аркев беше винаги светъл. Тази нощ изглеждаше, че всички пламъци са събрани на това място пред стичащите се хора. Шайна полетя надолу, объркана от силния блясък. Невидима, кацна като птица на най-ниския златен трегер от покрива на храма на слънцето.
Тълпата беше навсякъде — по широкия двор и зад него. По всяка ограда и покрив, балкон и висок прозорец седяха хора. Дори импровизираните платформи се люлееха от тълпящите се върху тях мъже и жени, като птици, които се събират, за да ги нахранят. Наблизо под надиплен балдахин седеше важен господин със златна шапка, украсена със скъпоценни камъни. Около него стояха войници в червени униформи с бели и златисти шевици. От двете му страни седяха жени. Едната беше бледа, с болнав вид. Другата — с тъжна малка приведена глава и дълга тъмна коса без блясък. В скута й лежеше малко животинче. Това бяха Херцогът, Херцогинята и принцеса Уоана.
Шайна си почиваше на трегера. Огледа високата сцена и почувства вълнението. Хората бяха напрегнати. Врявата им приличаше на шума на улицата в селото на стария Аш през нощта, когато бледоликият мъж дойде, щракна с пръсти и от небето изневиделица се появи дракон.
Сърцата на душите не бият, устните им не изпръхват и стомасите им не се свиват като лястовици, затворени в тясна клетка. И все пак й се струваше, че всичко това се случва с нея в момента.
Разнесе се камбанен звън — настъпи полунощ.
Тълпата, която допреди секунда шумеше и бучеше, изведнъж притихна като гроб. Не се чуваше нито звук, никой не се размърда.
И тогава:
— Вижте! Вижте! — извика един глас и тълпата поде вика му.
Нещо беше станало на сцената. Нещо ново се беше появило. Нямаше пролог, нямаше предварително приветствие. На празната сцена бе застанала една фигура и я бе окупирала в пълния смисъл на думата.
Беше висок седем фута или поне така изглеждаше, облечен в лилаво, което сияеше като ореол. Жълтите светлини изчезнаха и когато почука с жезъла си от обелено дърво по пода, от ръцете му изхвърчаха алени искри.
Камбанният звън заглъхна и настъпи тишина. Фигурата заговори и думите й достигаха и до най-отдалечените хора от тълпата.
— Керник е при вас, добри жители на град Аркев. Керник е добре дошъл сред вас. Аз съм Керник. Готови ли сте за представлението?
Тълпата си пое дъх и извика:
— Да, готови сме!
Фееричната фигура се извърна и погледна на запад към стола с балдахин на Херцога, поставен пред златната врата на храма. Керник, крадецът на чувства, се поклони леко и почти обидно. След това, изпънат като струна, извика едно име, което Аркев може би някога беше чувал, но вече не помнеше:
— Такерна, призовавам те!
Това беше представлението, което Джай беше играл в Сваца, постановката, която Керник — Волк Волкхавар беше гледал толкова алчно и с такава завист и злоба, пиесата, заради която Джай беше загубил живота си.
Ефектите му бяха чудесни, наподобяваха магия, но бяха истински. Ефектите на Керник, разбира се, бяха по-добри, но затова пък бяха илюзия.
Магьосникът разказваше на тълпата част от драмата, която предстоеше да видят. Когато отстъпи назад, сякаш се стопи в пространството. Хората викаха от почуда. После се случи нещо по-страшно и невиждано.
Луната.
Тънка като лък, тя се бе скрила от небето зад далечни кули. Сега се издигна от тези същите кули и после се върна невероятно как по същия път, по който се беше издигнала.
Само неграмотните не знаеха какво е луната — сребърна лодка, в която плува по небосвода лунната богиня. Лодка със сребърни гребла и криле като на гигантски лебед. Когато луната изгря и после залезе, излъчването й остана и изпълни двора и всички улици около него със студена, бяла, ярка светлина. Фенерите затрептяха и изгаснаха. Тълпата ахкаше. Тук и там хора падаха на колене. Те винаги си бяха представяли, че луната излиза на небето и остава за цяла нощ във въздуха над двора на храма на слънцето, сребърна, копринена отвътре, с лебедови крила, а в нея седеше богинята с наметало от лед и метал и сив облак като дим вместо коса.