Свиреше музика, прекрасна музика, въпреки че не се виждаха музиканти. Над подиума луната се облегна на бледата си лазурна ръка и задряма, а долу, на сцената, сред стадо овце спеше един пастир.
Лунната богиня го наблюдаваше. Усмивка изгря на устата й с цвят на люляк. Тя излезе от лунната си лодка и слезе по въздуха като по стълба от стъкло. Бели листчета от цветя падаха от дрехите й. Пастирът се събуди и като я видя, се втурна да бяга уплашен. Но луната желаеше други неща, не само да я боготворят. Тя го прегърна с цялото си блестящо тяло и склоновете на хълма и лунната лодка изчезнаха в големия огън с цвят на индиго, който обвиваше телата им. Ярката светлина изгасна. Отново светеха фенерите.
Сега се появи червен като роза пламък — утрото. Лунната жена се скри от него под арката на една скала. Скоро мъгла се спусна над скалата и я скри. Появи се хор от същества — мъже с глави на вълци, елени, гарвани. Това не бяха хора с маски, защото очите на животните се мърдаха, ушите им също, кожата им беше набръчкана, зъбите — мокри и светли. Хорът започна да разказва, че и лунната жена не била защитена срещу всеобщата участ на жените — раждането на дете. Двата елена започнаха да се бият с рогата си и да мучат, вълците се нахвърлиха върху тях с изплезени езици, а трите гарвана, имитирайки досада, разпериха криле, отлетяха в небето и се изгубиха от погледа. Ужасен вик откъм скалата накара вълците и елените да се разбягат от сцената. Мъглата се разсея и всички видяха едно плачещо и ритащо бебе. Около главата му имаше ореол, който блестеше като лампа.
Пастирите го откриха. Последваха различни шеги. Появи се една говореща овца. Тя се разхождаше по сцената и беше доста приказлива, като напомняше по нещо Херцога на Аркев. Тълпата, силно впечатлена, не пропусна да забележи това и пресипнало викаше и аплодираше. Дори войниците се хилеха. Херцогът не беше забелязал приликата и също се смееше. Жена му се усмихваше злобно. Уоана беше като омагьосана и не спираше да се кикоти. Дори не усети кога котката й слезе от скута й и се скри под стола.
И наистина всички бяха омагьосани. Дори невидимата душа на Шайна, която седеше на трегера, също бе обзета от необясним страх.
Приказката продължи и заедно с нея и хипнотизиращите илюзии. Когато в този ранен час над върха на кулата на храма изгря слънцето — голямо жълто кълбо, което разпръскваше по двора светлината на деня, свещениците пребледняха. От кълбото се появи златна колесница, водена от шест галопиращи жълти коня с ореол от облаци и лъчи. Слънцето се играеше от един дебел мъж. Голям и блестящ, той се наведе над града и когато чуха гневния му вик, няколко граждани скриха лица в ръцете си. Светлини и тътен разкъсаха небето: „Слънчевият цар поради срама си повече никога няма да изгрява.“ После настъпи нощ без звезди, само запалените фенери на двора разкъсваха тъмнината.
Приблизително по същото време Шайна почувства, че Дисаел минава покрай нея. Пресичаше двора. Не можеше да бъде видян, такава илюзия бе създал магьосникът. Но след миг се материализира пред очите на публиката и на останалите от трупата на Керник и стана героят на приказката, както преди в градчето Сваца.
Дисаел беше омагьосан по особен начин, както и Йевдора, звездното момиче, и Роши, слънцето, защото те бяха живи същества, не просто илюзия. Въпреки че тълпата не знаеше нищо за това, част от хората го почувстваха. Те аплодираха героя, героинята и слънчевия цар не само заради мелодията, която свиреше със свирката си, когато ужасният му гняв премина.
Гласът на Дисаел, който рецитираше толкова невинно думите на пиесата, отекваше в душата на Шайна като мелодия на някаква вечна музика и дори и най-малките й страхове се изпариха.
Дисаел се пребори с драконите, по-страховити дори от този, който беше обезглавил в селото на стария Аш. Чудовищата бяха огромни и опасни като нощен кошмар, жените припадаха при вижда им. Дисаел пропътува много пътища през облаци и огън, които бяха нарисувани с невиждани четки по небето. Сега нямаше кръпки по брилянтните си дрехи. Мечът му беше истинска змия. Звездното момиче дойде при него с рокля от искри в каляска от бели циркони, теглена от няколко гълъба.
За Шайна беше мъчително да го наблюдава. Имаше усещането, че я пронизват сребърни жици. Но това беше сладка болка. Малко по малко се отърси от магията и пиесата вече не я интересуваше. Виждаше само него като една светла фигура, движеща се в мъглата. Беше забравила всичко друго. Дори коя е и къде се намира, дори жестокия Керник.