В края на пиесата слънцето се завърна с широкото си и топло сърце; падна златен дъжд, който не оставяше влага; цветя разцъфтяха по двора и разтвориха шарените си листчета в косите на прехласнатата публика; Шайна лежеше замечтана, опиянена от любовта си.
Тъмната нощ бе започнала да изсветлява като платно и преминаваше в луминесцентна синева. Скоро истинското утро щеше да наводни още веднъж улиците със светлина. Фестивалът щеше да е свършил. Но сега бледите фенерчета примигваха на коловете си и осветяваха дивото веселие на тропащата с крака шумна тълпа. Гражданите викаха по стените и скелетата, хвърляха монети от балконите, скъпоценности от прозорците и искаха Херцогът да награди трупата не с една, не с две и дори не с три, а с повече торби злато. Не, трябва да им даде корона от злато или може би собствения си златен стол и всичко, което това символизира. Керник, умният водещ, беше обожествен. Досега никъде по този свят не бе поставяно такова представление.
Херцогът Мойоко беше озадачен.
Няколко пъти по време на представлението се усещаше със зинала уста и изцъклени очи. А сега този страхотен натиск да даде ненужно големи подаръци на един обикновен водещ на трупа! Наистина това искане беше неизпълнимо. Ама че шум вдигаха тези глупаци от града! Пиесата беше много добра, много забавна, но се състоеше само от хитрости и трикове и…
Почувства близко до себе си нечие лилаво присъствие. Някой беше застанал пред него и се поклони леко, както преди. Каква проява на вулгарност и незачитане! Херцогът хвърли властнически поглед върху мъжа, огледа неимоверно богатата му мантия с бродерии, високата шапка от шафран. Колко бледо, колко смъртно бледо беше лицето му! Усмихващата се уста зееше като дълбока рана, очите с боядисани в златисто клепачи бяха бездънни, хлътнали и приковани като очите на убиец, свален от бесилката. Мойоко се отърси от кошмарното видение и каза припряно:
— Е, Керник, както чуваш, наградата е твоя.
— Не съвсем — отговори Керник.
Объркан, Херцогът не смееше да настоява за по-нататъшни обяснения.
— Много сложно и много умело направено — отбеляза закрилнически. После се обърна да вземе обичайния дар, който вече беше поставен до лакътя му. Оставаше само да го връчи. Беше една голяма торба, а на поднос до нея — струпани брошки, пръстени, карфици и други скъпи дрънкулки от народа на Мойоко. Сега той също трябваше да даде нещо от себе си, затова предвидливо беше пратил човек да намери някаква вещ, която да изглежда ценна, но всъщност не е. В този момент обаче начервената уста го прекъсна:
— Моля, не се мъчете да ме товарите със злато, мой господарю. Аз идвам от планината Волкян, а там честта означава повече от златото. Няма да ви взема нищо, дори наградата. Признанието на града Аркев за мен е повече от награда. А също и за моите деца, артистите.
Тълпата за момент асимилираше думите му, после избухна в учудени хвалебствия. Херцогът гледаше зашеметен, но не толкова от тълпата, колкото от…
— Волкян — каза той. — Волк… ян?
— Мисля, че ваше превъзходителство позна името ми — промърмори Керник, принцът на магьосниците. — Някои ме наричат Волк. Волк Волкхавар.
Някъде в Мойоко сякаш се събуди червей и започна да се гърчи. Очите му горяха, но не можеше да откъсне поглед от ужасяващите устни на странника.
Под стола на принцеса Уоана котката Миц изви гръбнака си в дъга и присви уши, но никой не забеляза това.
Дори Шайна, която лежеше като пушек на златния трегер, виждаше само лицето на Дисаел, който се усмихваше чаровно на приветствията на тълпата и отдаваше почит на хубавата Йевдора. Синьозелените му очи бяха студени като бледите камъни върху подноса с подаръците.
Херцогът се изправи. Щеше да произнесе реч. Хората викаха и хвърляха нагоре шапките си. Отново засвири музика и хората танцуваха развеселени.
Къде отиваше Херцогът, придружен от Керник, умния водещ? Където и да беше, хората му одобряваха това. Внезапно Мойоко бе вдигнат и понесен в златния си стол на раменете на тълпата. Той правеше безсилни нервни движения. Слабичката му съпруга и изчервената му дъщеря седяха до него. После вдигнаха Керник, той кимаше и се усмихваше като мил баща. До него бяха младият артист и хубавата артистка, дори дебелото слънце в образа на Роши беше качено и понесено. Къде беше останалата част от странната многобройна трупа на Керник? Никой не забеляза изчезването й.
Запътиха се към двореца. Въпреки че фестивалът завърши, хората продължаваха да се веселят. Дори свещениците излязоха навън, а също и забулените момичета, посветили се на бога на луната. Целият Аркев пъплеше на юг.